Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в село Николаевка, Варненско. Негов баща е известният възрожденски свещеник Константин Дъновски, а Негова майка е Добра чорбаджи Атанас Георгиева. Той е третото по ред дете на родителите си и понеже се е родил на Петровден по източноправославния календар, е бил наречен Петър.

Майката си заминала рано от този свят. Отгледала го родната му сестра Мария, която е десет години по-голяма от Него. Тя разказва, че е бил много кротко и послушно дете и никога нищо не е чупил и развалял. Само седи и гради, прави нещо, да излезе нещо.

Бил е слабичък, с деликатно здраве. Проходил е по-късно и не проговорил. Отначало казвал срички, но после спрял. Минали три, четири, пет години и вече са смятали, че няма да проговори изобщо. Дошла шестата му година. Една сутрин майка му Добра, сестра му Мария и дядо поп отишли на нивата. Вкъщи останал малкият Петър и баба му, която готвила гозбите, оправяла къщата и го наглеждала. Както си играел, малкият се обърнал към баба си и казал: „Бабо, направи ми люлка“. Баба Му се втрещила, понеже дотогава всички смятали, че Той ще остане ням. Разтичала се тя, вързала му люлка, люляла го, пяла му и голяма радост било за нея – внук ѝ проговорил. Голяма радост било за всички, когато се върнали от нивата. Имало веселби и песни, а накрая тропнали едно хорце.

По жътва решили да заведат Петър на нивата. По това време жътварите жънели, а мъжете след тях връзвали снопите. Наближавало вече към обяд, когато малкият Петър се запътил към положените на земята снопи, покачил се на един от тях и извикал: „Селяни, прибирайте, защото иде буря“. Селяните се поогледали, но небето било ясно, нямало нито едно облаче, а детето на дядо поп, което до вчера било нямо, сега като е проговорило, та плещи глупости. Продължили те да работят и не му обърнали внимание. Но майка му Добра решила да не му разваля хатъра, да не би да се разсърди и да спре да говори. И понеже е дъщеря на чорбаджи Атанас, тя била новата чорбаджийка, затова наредила на жътварите да спрат жътвата и да събират снопите. Снопите били положени на кръстци. Така класовете се затискат от следващия сноп, че ако завали дъжд или град, да не може да ги очука.

Другите селяни гледали как жътварите на дядо поп спрели да жънат по никое време и подреждат снопите на кръстци. Споглеждали се селяните, подсмихвали се и рекли: „Е, нали проговори на попа момчето, дойде време да му вървят по гайдата“.

Но не минал и час, тъкмо подредили снопите, и небето почерняло от облаци. Задухал силен вятър, започнала буря, пороен дъжд и градушка. Прибрали добитъка под крушата, а жътварите се скупчили под каруцата да се пазят от градушката.

След като спряла градушката, селяните, които преди това се подсмихвали и подигравали, сега били като попарени, а нивите им били очукани до зърно.

Нямало в тоя ден по-щастлива майка от Добра. От тоя ден нататък, селяните вече знаели, че Петърчо може да предсказва времето и когато имали нещо да вършат на полето, казвали: „Питайте първо поповото дете“.

Петър започва да се учи на българско четмо и писмо при баща си, в село Николаевка, околия Варненска. Когато бил във второ отделение, сестра му Мария била на 18 години и дошло време да бъде омъжена. Дядо поп решил да я сгодява за един богаташки син. Но Мария не го харесвала, понеже си имала друг, когото харесвала и тайно му се била нарекла да му бъде годеница и жена. Казала на баща си, че имала друг на сърце, но дядо поп бил твърд и ѝ казал, че неговата дума на две не се троши и се изпълнява точно, не само от българи, не само от гърци и турци, но и от ходжи и от паши и че думата му се чува чак до Истанбул, та дори в най-голямата джамия. След това я натикал в стаята на годежарите. Но на нея ѝ дотегнало да слуша разни приказки и отишла в една друга стая, за да се наплаче. А това било стаята, където малкият Петър си учил уроците. Тя се хвърлила на кревата и започнала да ридае. Петър я запитал: „Како, защо плачеш?“ Тя нищо не му отговорила, понеже смятала, че той е още дете и не може да разбере какво става с големите хора. Дошло време пак да иде при годежарите, за да им се представи на изпроводяк, избърсала сълзите и се запътила към другата стая. Между двете стаи имало малко килерче, което ги съединявало. Отгоре на тавана му били накачени много сплитове царевица. Като преминавала Мария, една плетеница от царевицата се скъсала и паднала зад гърба ѝ. Тя извикала от уплаха и като видяла каква е работата, започнала да събира бързо царевиците, а през това време на прага се показал малкият Петър и казал: „Како, не се плаши и не се тревожи. Така както се разтури и скъса тоя сплит царевица, така ще се разтури и оная работа, дето я гласят в другата стая“.

Тя не обърнала внимание на приказките му. Влязла в стаята и пред всички ѝ било съобщено, че вече е сгодена за богаташкия син. Но, на следващия ден тя получила вест, че момъкът, комуто се била врекла да се сгодят, е пристигнал от Румъния, където бил известно време по търговия. Тя също му изпратила вест и вечерта избягала с него. Пристанала му. Така пророчеството на малкия Петър, изречено след разкъсването на сплитовете от царевица, се сбъднало.

Има много случки и събития, които показват, че още от детските си години Петър Константинов Дънов е надарен с една изключителна чувствителност, както и с ясновидски и пророчески дарби. Рожденият му брат Атанас, който е първородно дете в семейството, сестра му Мария и майка му Добра са знаели за тези Негови качества. Баща му поп Константин Дъновски е знаел много добре кой е неговият син.

През 1872 г. Петър Дънов постъпва в основно училище в град Варна, а след Освобождението на България, учи в петокласната мъжка гимназия, където завършва гимназиално образование.

През 1884 г. учи в Американското научно-богословско училище в град Свищов. Той наема квартира в дома на Петър Тихчев, който е бил пътуващ проповедник. Дядо Петър имал две дъщери ученички, които били вече девойки. Той разказваше, че Петър като ученик бил много силен по успех, честен, скромен и смирен. По часове четял и след това свирел на цигулка. Понякога разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите били изключително върху музика, наука и други въпроси, засягащи духовния живот на човека.

През зимата на третата година съпругата на дядо Петър започнала да се безпокои непрекъснато. Тя харесала Петър Дънов като евентуален жених на по-голямата си дъщеря. По цяла нощ не спяла, непрекъснато ръгала дядо Петър и му думала едно и също: „Ще изпуснем този ангел от къщи и ще отлети по света, а той е само за голямата дъщеря. Трябва да я сгодим за него и да ги оженим“. Дядо Петър все се дърпал, било му неудобно, как да говори такива неща на това скромно момче. Но бабата не го оставяла на мира. Накрая дядо Петър започнал да го посещава и да разговаря с него. Но разговорът все се въртял на богословски теми – нали дядо Петър Тихчев бил евангелски проповедник, а Петър Дънов учи в евангелско училище. Тогава, като се съберат двама евангелски проповедника, за какво могат да говорят, освен за Бога. А дядо Петър влизал при квартиранта си съвсем за друго. Той искал да подхване разговор, че има дъщеря за женене и не би било лошо Петър да се задоми за дъщеря му, защото според правилата всеки евангелски проповедник трябва да има жена и семейство, за да не бъде изкушаван от нечестивия в тази насока. Но когато отварял уста да поеме тази тема, то Петър отклонявал разговора съвсем в друга насока. Създало се изключително напрежение. От една страна бабата непрекъснато го ръчкала, от друга страна дядо Тихчев се съгласил на нейния план, но нищо не излязло наяве. Над дома им се събрали тежки облаци. А квартирантът им все едно, че нищо не забелязва. Но един ден, голямата дъщеря, внезапно се разболяла и след три дни починала. Гръмотевица раздира дома на дядо Тихчев. След погребението той заплакал: „Ожени ли я, жено? Не разбра ли, че ангел слязъл от небето на земята, ни за жена отива, ни за жена се жени, защото той е горе оженен за Господа Бога.“ Бабата плачела и дълги години не могла да прежали голямата си дъщеря хубавица.

Дядо Петър Тихчев десетки години като евангелски проповедник посещава градове и села. Той продължава по своя път, но не е безразличен към дейността на Петър Дънов по онези години. Контактува с приятелите и понякога разказва за годините, когато Петър Дънов е живял в неговия дом.

За ученическите години на Петър Дънов в град Свищов разказва Гавраил Душков: „Дънов беше с две години по-голям от мене. Беше в по-горен клас: аз – в четвърти, а той – в шести клас. Имахме възможност да бъдем заедно, да се срещаме и беседваме. Той беше убеден трезвеник и разпален пропагандатор против пиенето и тютюнопушенето. И той не само на думи проповядваше, но агитираше и убеждаваше с примери и доводи. Беше вегетарианец. Спомням си го като сега – среден на ръст, с буйни тъмни коси, проницателни очи и високо чело. Лицето му беше чисто и дори прозрачно като на девойка. Беше скромен и тих. Но като започваха разискванията, той се оживяваше, вземаше пръв думата и говореше, говореше. Личеше си още от пръв поглед, че насреща ни имаше един действително надраснал годините си млад човек, пълен със знания, омъдрял преди време, високо интелигентен и начетен. Учителите го наричаха „енциклопедия“, а за нас той беше истински мъдрец. Беше изчел всички книги в училищната библиотека и свищовското читалище, което има славата на първото читалище в България.

Често в разговор се питахме един друг кой какво чете, какво го интересува. Оказа се, че Петър Дънов чете всичко, интересува се от различни клонове на науката. Той владееше руски, английски, френски, немски език като матерния си език. Когато го питахме как и откъде, той се усмихваше: „Сам ги изучавам.“ – „А кога?“ – „Вечерите за какво са?“ – отговаряше той.