Нарисувах едно платно. Един храм, голямо платно - метър на метър. Много хубав, с цветя... Реших да го подаря на Гуру. Отнесох това платно. Имахме среща. Той дойде в Чехия... Излизам пред него и му го давам, а той: „Бо, Бо, Бо… много хубаво. Покажи го на учениците.” Аз го показвам на учениците, а той каза: „Какво е името на картината?”
Интересно, че аз не давам имена на картините принципно, но тази картина, преди да тръгна я гледах и си казах: трябва да ѝ дам име. Така името се спусна. „В земята на любовта, храмът на посветеност израства в небе на предаване.“ Казах това име на Гуру. Той беше във възторг.
Къде е земята на любовта?
Когато много хора отворят сърцата, става все едно живеем в земята на любовта. Любовта е навсякъде, тече от един в друг, сърцата се срещат, има една светлина, когато на хората им се отворят сърцата, когато имат любов и обичат всичко. Когото погледнат - обичат, Няма отношения: този, онзи – така, иначе... Каквото видят - обичат. Тук е земята на любовта – когато хората отворят сърцата, те обичат.
Кой е Кану?
Едва ли можем да кажем нещо за него, с което да го обясним, предвид това, че никой не е просто низ от биографични данни подредени в хронологичен ред или пък статистика на творчески изяви… Всяко вербално обяснение в най-добрия случай ще стигне само до някъде, защото тази благодатна любов, която той въплъщава и излъчва, е невъзможно да бъде обяснена. Тя като магнит дърпа всяко чувстващо сърце към себе си, водейки те да откриеш собственото ти вътрешно пространство, изпълнено с нея.
Перица Георгиев е роден през лятото на 1957 в Скопие и е имал щастието да изживее едно красиво, щастливо и безметежно детство. Като дете много време е прекарвал с баба си и дядо си, за които до днес говори с много любов и признателност.
Дядо ми се радваше на всичко, което прави. В градината прави пътечка от камъни и се радва на това, все едно рисува Мона Лиза. Много готин такъв, естествен, без да е религиозен. Аз много му се радвах като малък. Детето приема директно като гледа. Детето не мисли. Той никога не ми е вкарвал някакви модели, аз съм израснал с него, но той никога нищо не ми е говорел. Работи си, радва се, а аз го гледам и снимам...
Възможността да се учи от живия живот и да попива от искрените, топли, сърдечни отношения на любящи хора, създава още от най-крехка възраст у него едно усещане за финес и красота на междучовешките отношения, да не говорим, че и сам по себе си той е изключително сензитивен още от съвсем малък.
Любовта, като бях дете така я изживявах – на здрач, като една златна светлина… и ще ме прегърне, и аз ще я прегърна, и се обичаме, се обичаме. Не знам какво беше, кой беше, ама който и да е Той е. Златната светлина. Синята светлина, синьото небе е също много силно. Богородица, синьото небе.
Завършва средно художествено училище, в последствие учи в художествената академия в Скопие, в класа на художника Родолюб Анастасов. Ученическите му години носят силен отпечатък на бунтовност спрямо всичко, което е неприсъщо на свободолюбивия дух на човека, и което е наложено върху него заради твърдите модели на социума.
Бях на 15-16 години. По онова време често бягах от къщи. Тръгвах нанякъде на автостоп… Не можех да търпя училището. Беше нетърпимо, усещах се като пълен идиот. Отивам на училище, връщам се у дома и там ме почват. „Какво имаш да учиш, трябва да учиш…“ Не се търпи. Побягнах от къщи на автостоп. Качи ме един човек. „Накъде си“ – ме пита. „Карай, където ме закараш…“ и той ме закара и ме остави в една царевица извън града. Никъде. Стана тъмно, нямах нищо за ядене, нямах ни спален чувал, няма градове, ни село наоколо – нищо. Само царевицата. И там, насред никъде в царевицата, в един момент изпитах такова щастие, такова чувство за свобода...
Тогава пушех. Понеже нямах цигари, си направих от царевица. Пуша си една царевична цигара и съм супер щастлив. И докато я пуша, отнякъде ми се появи желание: „Еххх, сега да имаше една бирааа, па едно мезеее, па сега едно момиче да имаше тууук...“
Лелееее, рекох си: „Чакай бе, ти дойде тук в царевицата, беше щастлив и после ти мина.”
Почна да ми става хладно, почнаха комари, имам толкова много желания... Изведнъж моята свобода не изглеждаше вече толкова весела. Всичко започва от малките желания. Започва с едно малко желание и се превръща в лавина. Когато желанията си отидат, се появява вътрешно щастие.
Междувременно будният му интелект усърдно изучава трудовете на светила на философската мисъл като Кант, Хегел, Хайдегер, Витгенщайн; представителите на екзистенциализма Камю и Жан Пол Сартр… Перица развива супер интелект. Скоро той е толкова навътре в тази материя, че може да води дори софистични спорове с всякакви авторитети и светила и не се страхува да отправя предизвикателства и на учителите си от училището, които скоро започват да избягват да се конфронтират с него, заради виртуозните му умения тънко и непретенциозно да показва техните слабости и тесногръдие пред всякаква аудитория, злепоставяйки ги пред учениците.
Така още от съвсем младежка възраст, това необикновено момче показва признаци на бъдещ необикновен човек. На човек с непоклатима воля и силен характер. И тези признаци все повече се усъвършенстват, задълбочават, а характерът му все по-оформено се изгражда. Да, в това време той е ненадминат във философските спорове и буквално е в състояние да жонглира с информацията, с която разполага, оставяйки слисаните си събеседници без думи, но все още не може да се усети като да е постигнал щастие, вътрешно спокойствие, мир – все още не може да усети да е дошъл до някаква реализация на духовните качества.
Ранните му тийнейджърски години съвпадат с времето на мирната революция на хипи-движението. Краят на 60-те, дългите коси, марихуаната, голотата, и копнежът към свобода, които стават знакови за това време, силно привличат жадния за свобода дух на младежа. По-късно, като всяко търсещо промяна същество от това време, той ще се впусне в преживяванията с марихуаната, LSD и т.н., с което изцяло ще разчупи всички стандартни ментални възприятия за този свят, но скоро искрената му природа ще открие, че наркотиците с всичките им възможности, не могат да му дадат реално изживяване на себе си, не могат дори на милиметър да го доближат до изживяването на Истината и така вътрешното му търсене естествено ще го отведе до Йога.
Във време на хипи-движението, това ми е помагало да избягам от неврозата. Защото съм бил невротичен, не съм можел да се понасям, бил съм нетърпим. Затова алкохол, наркотици... Просто да се освободя от тази личност, с която не мога да седя в една стая. Така, като лечение… Обаче ако човек медитира, няма нужда от такива неща, може без тях. Няма нужда от марихуана, за да медитира. Медитацията сама по себе си е достатъчна. Ако медитираш, ще влезеш в състояние на покой, без химическо влияние. Когато го изживееш, състоянието ще бъде твое естествено. Затова медитацията, когато не се взимат никакви вещества, е много по-мощно средство от каквото и да било друго.
Според мен, няма по-мощно средство от твоето дишане, и това, което си. Това е най-мощното средство. Не можем да отворим сърцето с химия. Марихуаната прави някои промени на ума и ни дава една друга перцепция, която ни разчупва тази представа на ума, но тя е предизвикана от един химически процес. Според мен, за просветление марихуаната не може да помогне.
Той е на около 15 – 16 години, когато му попада коан на Башо: „Той погледна цветето и стана цвете край пътя.“ Този коан му засяда, както самият той казва, „като горещ картоф – не мога да го изплюя, не мога ни да го глътна.“ Дотогава можел да си обясни всичко, но за първи път попаднал на думи, които никак не може да разбере. Осъзнава, че личният опит, изживяването е единственият начин да разбереш неразбираемото …
Един ден, случайно попада на една книга – „Йога“, на Ясмина Пульо и веднага си я купува. От нея разбира, че Йога е нещо много конкретно – например, като дишаш по определен начин, можеш да промениш съзнанието си. „В това вече мога да повярвам, – си казва, – логично е, мога да го изпитам, да го приложа, да видя дали работи“.
Започва сериозно да се занимава с йога. В началото работи сам, по-късно започват заниманията му, водени от Паблос Хасанагас – първия му учител, който по това време има школа по йога в Скопие. Започва с начални стъпки на хатха йога – учи да осъзнава тялото си… Хасанагас ги учи да осъзнават как ходят и стъпват, как да отпускат тялото си милиметър по милиметър, да почувстват кожата, мускулите, най-накрая да свържат съзнанието си със сърцето и да влияят на неговия ритъм… Има различни нива и степени, но той не подхожда с амбиция за напредък и не бърза. Отново и отново записва първо ниво – напредъкът е в качеството, а той знае, че още не е достигнал качеството, което иска.
„Тогава осъзнах колко съм неосъзнат… Знаех за нирвана, за дзен, полемизирах и побеждавах в споровете, но това не беше нищо повече от интелектуална суета, огромно его. В емоционален план, в привързаността, с отношенията, бях доникъде.“ – ще каже по-късно на своя лекция Кану.
Тази крайна искреност и безкомпромисност към своето его е нещо, което прави чест на всеки духовен търсач. Осъзнавайки това, Перица разбира, че нито това да пълниш ума си с философия, нито това да взимаш вещества, може да те доведе до нещо истинско. Разбира, че за момента единственото нещо, с което разполага, което наистина има, е неговата практика и волята да я прави ежедневно, безкомпромисно с любов и постоянство.
Неговите занимания с Йога се отличават с изключителна посветеност и въвлеченост в практиката; упоритост, постоянство и воля в завидни мащаби, от които всеки търсач може да почерпи вдъхновение и сила.
Впоследствие приема водство в занимания по Йога, от негов приятел, на име Атмабхав, на когото става единствен ученик. Атмабхав води Йога по линията на Свами Сатянанда, той е ученик на Свами Йогамудрананда, която е ученичка на Свами Сатянанда.
Атмабхав е много посветен на единствения си ученик, а той от своя страна наистина практикува здравата – по четири часа сутрин и четири часа вечер. Хатха йога, мантра, медитация…
Скоро разбира, че за да има по-дълбоки изживявания, е необходимо пречистване на всички нива – включително на физическото тяло, което е било доволно интоксикирано от приеманите дотогава вещества и започва усърдна работа по пречистване на тялото. Променя хранителните навици, започва да се храни малко и изключително скромно в продължение на години. Междувременно прави множество пречистващи крии – Шанкалапракшалана, Джаланети, Кунджала Крия и т.н.
По онова време пиех много алкохол, пушех цигари. Бях художник и водех разпуснат бохемски живот, всяка вечер се събирахме с приятели и правихме купони. Аз се кефех да го правя и никога не съм си забранявал нещо – правех каквото искам. Но когато започнах с йога, този начин на живот престана от само себе си. Паля цигара, но тя вече ми е отвратителна. Все едно на бебе да дадеш да пуши... Веднъж си спомням, че след йога отидох на купон, сипаха ми едно вино, аз го отпих и попитах - какво е това, нафта ли е?! А беше същото вино, което съм пил предишния ден... Така постепенно спрях всичко. Моите приятели започнаха да се шегуват с мен, защото не се появявах вече на купони, стоях си вкъщи и мантрувах. Десет години всеки ден почти по 8 часа се занимавах с йогистки техники, за да изчистя токсините от тялото си – сам като в килия. Тези отрови, с които се бях напълнил за целия си живот, ми влияеха на съзнанието. Така се бях пречистил, че като изпия един швепс, ми се замъгляваше съзнанието и ме заболяваше глава.
Неговото усърдие и постоянство е почти фанатично. Когато човек разполага с такава сила на волята, с такова постоянство и дълбочина, когато не скача повърхностно от занимание на занимание, то неговото упорство един ден неизбежно ще даде плодове.
Трябва да продължаваш, независимо какво ти казва умът. Умът ти многократно ще ти каже да спреш, да се откажеш, ще ти каже, че няма смисъл… ще те отведе на Хонолулу, на Хавай, докато този тук ще продължава да повтаря мантрата… Ти просто трябва да продължаваш. Само не трябва да се отказваш!
Междувременно посещава и сбирки на дервишите в Скопие. Там получава посвещение в зикр и намира изключително ценни бисери, с които често обича да прекарва времето си, за да общуват, да практикуват, да черпи мъдрост.
Суфизмът дава друга гледна точка и усещане на младия йогин. И до днес той говори за Бабата Ерол и рифаите, за дервишите от саадиското теке, за сбирките и незабравимите практики на зикр с толкова любов, че слушайки го, човек може да се пренесе там и буквално да изживее атмосферата и енергията на себе си, лично.
Някъде по това време идват и интензивите. Практики, в които интензивно се работи на коана „Кой съм аз“. Кану участва в 9 интензива и на всеки от тях, без изключение, има изживяване на Бог.
Той практикува вече 10 години, когато един ден през 1990 попада на лекция за медитация на ученик на Шри Чинмой – Абарита. На тази лекция Абарита говори за бебето в сърцето. За това, че ако го храним с неподходяща храна, то ще загине… Това силно го впечатлява, дотолкова, че след лекцията се обръща към Абарита с въпрос: „Откъде знаеш това, кой ти го е казвал?“
„От моя Учител“ – отговаря Абарита.
„А кой е твоят Учител?“
„Шри Чинмой.“
„Аха – ето кой ми трябва…
Въпреки че бях изживял кеншо много пъти, аз усещах, че имам нужда от жив Учител. Учител, който да ме коригира, който да ми срита задника, когато се наложи. Аз все още не можех да имам доверие в своя ум, виждах, че имам работа, за която е нужно да имам жив Учител. Когато срещнах Абарита и чух за Гуру, знаех, че съм намерил моя Учител.
Така на 7.10.1990 е приет от Шри Чинмой и става негов ученик. Следват единадесет години ученичество, в които, както самият той свидетелства, Шри Чинмой прави много за неговия духовен напредък, за неговото вътрешно израстване.
Когато Гуру те приема за ученик, той прави връзка с твоята душа
Срещата с духовния учител е в причинното тяло. Той е там и ти си там. Ти си една светлина и той е друга светлина и двете светлини са в една голяма светлина.
Гуру ме прие за ученик на 7.10.1990 година. А съм роден на 10.7. Аз не знаех всъщност, че ме е приел. Точно този ден имах такава визия, че съм светлина, а Гуру е друга светлина и сме в една светлина.
Той е една бяла светлина, аз съм друга светлина и сме в една голяма бяла светлина. И той ме пита, разни въпроси ми поставя, ама не вербално, а се пренася на някакво друго ниво, няма говор в светлината. Аз му отговарям също в тази тишина. Той беше доволен от моите отговори. Какво е животът, какво е светът – такива въпроси бяха. Беше доволен от отговорите и ме прие. Имах изживяване, че ме приема. Но ме изпитваше в светлината.
След това имах изживяване, че съм в една оранжева дреха и съм с една група хора от двайсет човека. Ние сме в един град, през нощта, а градът е като след бомбардировка. Горят къщи, мъртви трупове по улиците, навсякъде всичко гори и е тъмно – нощ. С тези, около двайсет човека, ходим в пълна тишина. Абсолютна тишина и спокойствие, няма никакъв проблем, че е война, че има мъртви хора и всичко гори, просто ходим в този апокалипсис. Вървим през този град. Аз прескачам през трупове и стигам до една врата на една ограда, където завършва градът. Има една ограда около десет метра висока, от бодлива тел. На оградата има врата и тя е с катинар. Вратата е заключена, а зад оградата започва море от светлина. Океан от светлина – навсякъде, няма край. Необятна светлина и покой, щастие, блаженство – не може да се опише. Тази светлина излъчва щастие, излъчва любов. Много такива качества има в нея. Идваме до оградата и гледаме този океан от светлина и любов, обаче ние сме зад оградата. Погледнах настрани и видях, че на едно място оградата е паднала и аз знам откъде да мина, за да изляза навън. Няма нужда да минавам през вратата. Мога да изляза през срутеното и ще изляза в светлината. Обаче нямах никакво желание да се спасявам от този град. Казах си: „Сега съм с тези хора, не е важно да излизам от оградата”.
Не беше като да искам да се спасявам, да имам някакъв страх. Никакъв. Имаше много дълбоко спокойствие. По едно време едно момиче извади ключ. Отвори катинара и вратата се отвори. И всички излязохме в океана от светлина.
После видях, че на тази дата Гуру ме е приел за ученик – беше седми октомври. Беше много живо изживяване. Това, че Гуру ме прие за ученик, не беше случайно. Когато Гуру те приема за ученик, той прави връзка с твоята душа във вътрешния свят. Не е въпрос на външно само. Става дума за нещо много по-дълбоко от външните занимания.
Из „Пръст, който сочи към луната“
„Пръст, който сочи към луната“ е книга, съставена изцяло от записи на беседите на Перица Георгиев – Кану, по време на сатсанг.
Разкази от първо лице, от действителен преживян опит, лекции върху теми, които със сигурност ще те накарат да поставиш под въпрос много неща, които си смятал за важни и ще ти покажат истински важните и стойностни неща за един човешки живот.
288 страници изворна мъдрост и вдъхновение.
Любовта към Гуру
Любовта към Гуру, това е ключът за твоето вътрешно съкровище. Любовта към Бог е ключът да откриеш своето скрито съкровище в сърцето. Когато го откриеш, ще бъдеш щастлив и спокоен и, каквото и да се случи, няма да се страхуваш.
Когато станах ученик на Гуру, за първи път отидох да го видя в Берлин. Влязох в залата, Гуру беше полегнал, изпънал крака и хвърляше фъстъци в уста. Изгледа ни с един поглед, който сякаш казва: „Аха, ето ги сега и тия ми дойдоха…”. Може би хиляда човека седяха в залата и гледаха в него, а той не изглеждаше да се радва особено. Никакво щастие. Изобщо не се радваше да ме види. Зачудих се какво е това!? Аз си имам някаква представа как трябва да изглежда просветлен йоги, а това, което виждах, не изглеждаше като просветлен йоги…
Бях усетил нещо на лекцията; знаех, че това е моят учител, в това не се съмнявах, но не можех да повярвам… не е възможно, изглеждаше ми много странно. Седнах да медитирам. Гуру седеше на сцената и медитираше. Концентрирах се на него и видях как тялото му започна да свети. Най-напред започна да излъчва златна светлина. Толкова силна, че всичко около него стана златно. Цялата сцена, златна…
Аз бях само един човек измежду всички в залата и видях как цялата зала стана златна. После видях как започна да излиза бяла светлина. Чиста, бяла светлина. Толкова силна, че ако беше обикновена, не би било възможно да гледаш в нея. Тази светлина беше много силна и в същото време не дразнеше очите. Изглеждаше като да е от някакъв рефлектор, който е мощен двайсет хиляди вата. После светлината стана толкова силна, че изведнъж всичко изчезна – аз изчезнах, Гуру изчезна, учениците – всичко изчезна. Остана само светлина, вечната светлина. Необятната светлина, любов и блаженство. Изчезна всичко. Цялото мое его, остана само необятна светлина, съзнание, безбрежен океан от светлина, любов, блаженство, където няма никой, който да е аз или ти… Няма двама, трима… Не съществува някой. В тази светлина няма ум, така че не може да има човек. Просто необятна любов.
След това се върнах и си казах – Гуру е просветлен! Аз изживях това, гледайки в него. Това не е като да вярвам, че Гуру е просветлен. Да вярваш е някаква ментална категория. Вярваш, но може да не вярваш и да се съмняваш. Просто знам, че е просветлен. Не че вярвам, Той Е просветлен. И тази светлина е спусната в тялото. Реализирал я е в тялото. Донесъл го е в плътта, Той сияе с тази светлина.
Където видя светлината, където видя любовта, не мога да не се радвам. Като видиш светлината и любовта, се радваш. Няма значение къде. Не може да не се радваш. Ние сме обкръжени от тази светлина и тази любов, но не всеки я излъчва. Защо не я излъчва всеки човек? Защо всеки не излъчва светлина като Гуру?
След това много пъти ми се случваше с Гуру подобно изживяване. На сутринта пътувахме с кораб, по едно езеро в близост до Берлин, бяхме около осемстотин ученици на кораба. Аз бях с брада, коса, с едни дълги нокти, два сантима, с едно яке, с една мюсюлманска шапка, изобщо не приличах на ученик на Шри Чинмой. Изглеждах като някой Ошо-саняси, като някой дервиш. Учениците на Шри Чинмой, всички в бели дрехи, чистички, обръснати, примерни момчета. Докато се возех на кораба, видях, че всички се натискат да са в стаята при Гуру. Помислих си: „Какво има да се натискам, аз знам, че е просветлен. Защо трябва да се блъскам в него. Ще гледам така. Този целият театър не е нужен, за какво да участвам в него!?”
Когато корабът пристигна, аз излязох пръв – преди Гуру, преди учениците, излязох от кораба и отидох на петдесет метра от него. Продължавах да си мисля: „Какво ме интересува целият този цирк? Знам, че Гуру е просветлен, не ме интересува това натискане”. Тогава бях нов ученик. Не разбирах какво представлява това. Знаех, че е просветлен, виждах светлината в него и гледах в същото време цялата фарисейщина в учениците. Цялата тъмна страна. Много време бях чел Ошо и бях свързан с неговата критична част и като видях това, мръднах настрани и застанах с ръце в джобовете, гледах птичките, слънцето как грее, едни дървета наоколо – всичко беше много красиво.
В един момент се обърнах настрани и видях, че Гуру излиза от кораба сам. Върви към мен, без гардове, без никой. Много странно, забелязах хора около мен; помислих, че идва към тях. Аз не считам себе си за важна личност, даже не приличам на ученик. Мислех, че идва при някои хора насам, обаче той идваше към мен и ме гледаше. Аз също го гледах… все така, с ръце в джобовете на коженото яке. Докато двамата с Гуру се гледахме, усетих как ръцете ми сами излизат от джобовете, и ние двамата с Гуру правим един и същи жест с ръце, абсолютно едно към едно!
Дори да бяхме упражнявали това, нямаше да можем да направим заедно същия жест. Гледах ръцете ми какво правят и усетих много силно щастие в сърцето. Той ми се усмихна и аз му се усмихнах, ние се поклонихме един на друг. За много кратко време всичко изчезна и после пак се върна картината. После Гуру си отиде.
Тогава не разбрах защо Гуру направи това. Много години не разбирах защо Гуру направи това на първата ни среща. После разбрах, че той всъщност знаеше какво се случи първата вечер. Гуру знаеше какво се случва с нас. Какво мислим, какво чувстваме, и че ако изживееш кеншо, Гуру не може да не знае. Въпреки че съм измежду хиляда човека в една зала, той знаеше какво се случва във всеки ученик.
Из „Пръст, който сочи към луната“
Към настоящия момент Перица Георгиев живее и твори тук, в България, където е бил изпратен, за да създаде и установи център за медитация, да води хората в медитация, да споделя своя опит и да помага на всички, които са жадни, да намерят извора и да пият от живата вода на осъзнатостта.
Вече близо 30 години, със същата любов и посветеност, с която е подхождал към своето собствено търсене, той се отдава на това, да вдъхновява искрените търсачи.
Неговото любящо присъствие е чистото огледало, в което искреността може да огледа себе си отвъд ограниченията на личностните обусловености, а неговата мъдрост, състрадание и любящата грижа, универсални по своята същност, дълбоко докосват сърцето на всеки, който го срещне, независимо от пол, възраст или религиозна принадлежност. Защото Кану е слънцето в този свят. И защото слънцето не подбира над кого да излива своята благодат. То свети, защото такава е неговата природа.
