Перица Георгиев – Кану за Портал 12
Перица Георгиев – Кану: Ученикът трябва да живее в светлината на Любовта
Интервю за Списание 8
Кану за изложбата „И в огъня щом се запролети“
Перица Георгиев – Пепси: Всеки трябва да се изрази, независимо дали е художник или не
Чувствувам сега, че в Македония нещо добро ще се случи, може би ще дойде нова креация от младите художници от младите хора на изкуството“, казва художникът Перица Георгиев – Пепси, чиято неформална камерна ретроспективна изложба под надслов „И в огъня, щом се запролети” беше открита в обект „Чифте Амам” на Националната галерия на Македония. На нея могат да се видят около седемдесет живописни платна, сред които репродукции на стенописи от групата „Зеро“, която заема значителна част в художественото творчество на този автор, компактдискове с негова музика, както и негови книги.
Първата самостоятелна изложба на Перица Георгиев – Пепси е в Скопие през 1980 г., в тогавашния Младежки дом „25 май“, а негови творби са представяни на самостоятелни и групови изложби в Сараево, Бреда, Щип, Кьолн, Нюрнберг, Бостън, София, Велико Търново, Банкок, Камбоджа…
След колко време отново излагате в Скопие и как преживяхте родния град, откъдето заминахте за България, където все още живеете по този повод?
— Не съм излагал в Скопие от около двадесет години, може би повече. Бях точно на откриването на изложбата и усетих свежест, ентусиазъм в града, жажда за нещо духовно, за свобода, като някакво събуждане. Хората сега искат повече свобода, много повече от преди, усетих, че се активира някаква жажда за изразяване. Радвам се, че на откриването дойдоха и млади хора, имах наистина интересни срещи. Зарадвах се и на една млада жена, дъщеря на мой колега от студентството, която беше бебе, докато учехме.
Предполагам, че сте се зарадвали, че изложбата е в Старата скопска чаршия, където сте живели. Вие сте се преместили в това пространство като млад художник, а тук сте учили във Факултета по изящни изкуства.
— В Чаршията се чувствам като у дома си, много естествено. Най-красивата част на Скопие е точно там, с „Галерия 7“, с галерия „Чифте Амам“, с Куршумли ан, със Сули ан… В „Галерия 7“ правехме пърформанси, рисувахме с Беди Ибрахим. Това е много интересно пространство. Интересно е, че в такава стара архитектура от османския период се появява авангардно изкуство. Интересно е съчетанието на архитектурата, цялата атмосфера и авангарда, модерния изказ.
На откриването на изложбата свирихте на флейта, сред картините са изложени дискове с ваша музика, книги с поезия и вашите мисли за дзен, суфизма, както и репродукции на стенописи на известната, неформална арт група „Zero“ от Скопие, на която сте били член през 80-те години на миналия век. Как гледахте на необходимостта да се занимавате с ъндърграунд изкуство в онзи социалистически период, когато беше извоювана свободата на изразяване, но и в годините след това?
– Стана ъндърграунд, защото тогава учехме в Художествената академия и Владимир Величковски предложи да направим изложба в Музея на Македония, но ние като студенти не можехме да излагаме и аз предложих да изложим групово, без имена, неофициално. И така започнахме, дадохме името на групата „Зеро“, защото кои бяхме тогава – никой и нищо. Нямахме право да излагаме, бяхме под земята.
След създаването на „Зеро“ трябваше да рисуваме на стената на „Галерия 7“, в ОУ „Тефиуз“ и рисувахме без пари. Някои мои преподаватели ни критикуваха, че унищожихме рейтингите, бизнеса на художниците (смее се). Не им вярвах много за бизнеса, а и някои художници работят без пари, защото ние рисувахме без пари. Казахме – просто ни купете четки и бои и ние ще създаваме творби с ентусиазъм.
Стенописите на „Зеро“ все още стоят по стените на основното училище „Тефиуз“ в Скопие и в Младежкия културен център. Видяхте ли ги може би, когато бяхте там за откриването на изложбата си в „Чифте амам”?
– Тогава нямах време да ги видя, но са исторически. Интересното е, че ние от „Зеро“ имахме съвместни работи, нямаше значение дали някой ни дава пари или не, важното беше само да рисуваме. Така и свирехме, и правехме спектакли, имахме вътрешна нужда от изява. През осемдесетте години на миналия век всъщност се случи възраждането на чаршията. Кафенетата и чайните бяха отворени до три, до четири сутринта, имаше хора през цялата нощ, за разлика от преди, когато оставаха пусти веднага щом се стъмни. Това беше период на своеобразно възраждане на по-широко ниво. Спомням си го като време, когато хората бяха много по-позитивни, много по-отворени към другите, когато беше много по-лесно.
А как тълкувате днешните начини на художествено изразяване, имайки предвид факта, че нарекохте един творчески цикъл от 2021 г. „Cyber art“?
– Този цикъл „Cyber art“ е един вид експеримент, защото се рисува с компютърна програма и това ми е интересно, защото аз намирам някаква връзка с компютъра, той е някой, с когото рисувам! Аз ще му кажа нещо и той ще ми каже нещо и така ще направим нещо заедно (смее се). Не съм против компютрите и технологиите, мисля, че е добре, до известна степен, зависи как го гледаме. Естествено нищо не може да замени природата и човека, компютрите са помощни средства, но хората са създали и компютъра и другите технологични неща и това не е толкова страшно. Не съм враг на технологиите, въпреки факта, че не съм голям компютърджия, но е ОК, нямам нищо против.
Притеснява ли Ви бързият ритъм на живот в този век, предвид това, че сте обърнат към ученията и духовните практики на Изтока?
– Бързият ритъм не може да ме притеснява, защото зависи от мен дали ще се дразня или не, дали ще бързам или не (смее се). Можем да се изнервим, можем да бързаме, можем да изпаднем в безсъзнание, но ако човек медитира, ако е съсредоточен във вътрешната тишина, във вътрешното спокойствие, във вътрешното чувство на любов, на тишина, на мир, тогава всичко е наред, това не може да го притеснява.
Кураторът на изложбата „И в огъня щом се запролети” Горанчо Гьоргиевски изтъква между другото, че вашите творби са „духовен хоризонт в търсенето на светлината, на първоначалното и оформянето на съвършенството в идеалното…“ Как тълкувате това ваше търсене?
— Рисувам от дете и може да се каже, че почти не съм спирал. Така че това търсене всъщност е търсене на скритата реалност. Тази реалност, която виждаме, е една реалност. Има реалност, която е вътре в нас, има по-висша реалност, която много малко хора откриват. В това търсене на тази вътрешна реалност изразяваш себе си, така че нещо отвътре да излезе наяве, показваш вътрешните си състояния и така се отваря пространство за създаване на простор, безкрайна светлина. Изживяваш в себе си безкрайна светлина, безкраен мир, безкрайна радост. Тогава чувстваш, че си едно с тази вселена, с всичко, което съществува. Отърваваш се от страха и алчността, гнева и всички емоции, които ни тормозят нас, хората, от нашите, така наречени вътрешни демони.
Страхът, гневът, омразата, всички негативни емоции трябва да бъдат изразявани, а не да ги крием от себе си и другите. Трябва осъзнаем, че ги имаме в себе си и да ги пуснем да си отидат. Не трябва да се привързваме много към тях, това не е Истината. Ние не сме гняв, не сме страх, не сме лоши хора. Те са като гости, идват, преживяваме ги, добре, даваме им чаша чай и довиждане. Всичко това трябва да се изрази, да се осъзнае, да се стигне до една светлина, една вътрешна тишина, една вътрешна светлина, в която човек да бъде спокоен. Да може да бъде спокоен, да медитира в тази тишина, в тази светлина и тук да изживее единство със себе си, и така да осъзнае себе си. Да намери спокойствие, тишина, любов, защото тези неща ние ги носим в себе си.
През последните двадесет години сте излагали в няколко страни, но най-вече в България. Как бяхте приет публиката там, от българските художници, в кой град сте излагали най-много?
— В България съм излагал в Пловдив, известен още като града на художниците, и в много други градове, но най-много съм присъствал с изложби в София. Имам идея за голям проект, който искам да осъществя – хората да рисуват заедно върху големи платна, независимо дали са художници или ученици. Да рисуваме заедно, за да се научим да живеем заедно! Мисля, че ще бъде много интересно. Вярвам, че всеки трябва да изразява себе си, независимо дали е художник или не. И в България съм правил такива проекти с деца. Децата имат невинност, чистота в изразяването си. Аз съм фен на детските картини. Ние, възрастните, трябва да намерим тази невинност, тази чистота в себе си. В България има култура, има търсене, както в Македония, както навсякъде. Хората изразяват себе си. Сега усещам, че в Македония ще се случи нещо добро, може би ще дойде ново творение от млади художници.
Представихте се на самостоятелна изложба в Банкок през 2019 г. Какви впечатления бихте могли да споделите от това събитие по този повод?
— Аз лично не съм пътувал до Банкок, мои приятели решиха да правят изложби там. Имах две изложби на интересни места, които бяха видяни от много хора. Но има още една изложба, перформанс, което не знам дали изобщо е записано, което се проведе в древния храм Ангкор Ват, в Камбоджа, през декември 2019 г. Организираха го мои приятели, които представиха мои картини и ми донесоха много интересни снимки от там. Този храм е моето вдъхновение още от началното училище, от часовете по география. Бях изумен, когато го видях за първи път на снимка и тази снимка я пазих дълго време, а интересното е, че след толкова години картините ми бяха показани точно там. Може би това съвпадение с Ангкор Ват, тази връзка, не е случайна. Това е пространство, което хармонизира, което предлага мир!
Изкуството е вид медитация
Интервю на Перица Георгиев за списание Йога, дадено през ноември 2013 година
Кое е особеното във вашето пътешествие в света на йога и как започна то?
– Практикувам Хатха Йога от 80-те години на миналия век. Преди това бях чел много книги за мистични учения, за йога, но нямах лична опитност. и когато започнах практиките, разбрах, че ми липсва осъзнатост, но за сметка на това пък имах в изобилие гордост и интелектуално разбиране за света. Йога ми помогна да осъзная тези аспекти на своята личност. По настоящем се занимавам само с медитация.
Кое обяснява вечния стремеж на човек към вътрешен мир и себепознание?
-Това, че е нещастен.
Малцина се раждат със сетива за изкуството, но не е ли всеки от нас творец и как изкуството може да ни покаже пътя на към себе си?
-Изкуството е много добър помощник. Аз, например, рисувам и чрез четката и боите пресъздавам своите емоции и вътрешен мир. Искрен съм пред платното. Чрез изкуството станах съзнателен за това какво нося в себе си, съзнателен за нещо, което не съм знаел, че го имам. Изкуството е подобно на медитацията. Погледнем ли навътре, в себе си, виждаме много неща, които не ни харесват и затова хората не идват да медитират или да застанат пред бялото платно. Обаче ако продължим да се насочваме навътре, без да се идентифицираме с това, което виждаме и без да се вкопчваме в него, а само да бъдем свидетели, страхът отминава. Не бива да се страхуваме от това, което носим в себе си. Базисното невежество – авидя – е свързано със страха. Уж търсим себе си, но страхувайки се, всъщност бягаме и се отдалечаваме.
Кои са препятствията по пътя към себе си?
-Страхът е една от главните пречки. Той поддържа всички други воали, зад които е скрита истината. Страхът е есенцията на нашата човешка отделеност от Бога. Той е свързан със Самсара – кръговратът на раждане и прераждане, и го има от сътворяването на човека. Ние сме в илюзорен сън и нямаме реална представа какво представлява животът, от това не разбиране произтичат агресията и насилието. Осъзнаването е резултат от индивидуалното търсене на човек, от неговия личен стремеж към Истината и желанието му да разбере какво прави тук и каква мисия има. Откриването на това кои сме не е само в изчезването и сливането, а е и в проявяването на това, за което сме родени. Това е чувството, че си се завърнал у дома, независимо къде се намираш и при какви условия. Не са за подценяване и други проявления на невежеството – гняв, омраза ревност. Те също се явяват препятствия за разбиране на нашата изначална Природа.
Може ли да се говори за конкретни стъпки по пътя на откриване на себе си?
-Има едно изречение – йога сутра на Патанджали, което гласи: „Спирането на движенията на ума е йога“. Когато човек съумее да спре шума на мислите тогава осъзнава кой действително е той. Тогава влиза в единение с истинското си аз. Тогава е свободен от илюзорното. За мен това е пътят. Вече по какъв начин ще се случи е въпрос на личен избор – методите са много, всякакви учения има. Всички религиозни и философски системи от различни времена и епохи са съдържали подобна опитност, разкриване на себе-то. Хиндуистите наричат това състояние – мокша, будистите – нирвана, за суфите е фана. Християнските мистици, исихастите, богомилите също са имали осъзнаване на това. До него са стигнали и гностиците – хора намерили Истината чрез личен опит, с начина си на живот. Всяко човешко същество е уникално и има неповторим и единствен за него начин на развитие – въпросът е да го открие и да извърви пътя на освобождението.
Коя е вашата религия?
-Аз съм от религията на дишащите, от която сме всички ние, хората. Всеки носи в себе си сияйно слънце – нашето сърце. Наличните тъга, страх и ужас го закриват като тъмни облаци и затова повечето не го изживяват като светлина, а като нещо тъмно и замърсено. Според мен е изключително важно сърцето да е чисто, да няма излишни желания и противиположни емоции, които да го разкъсват. Затова, за да не стане жертва на мислите и желанията си, човек е добре да се занимава със себе си. Няма значение дали ще медитира, практикува йога или ще бяга в парка – всичко помага. Желателно е да се консумира по-лека храна, да се води чист живот, без алкохол и наркотици. И без това приемаме от въздуха и отвсякъде около нас достатъчно отрови – няма нужда да ускоряваме процеса на унищожение. Мнозина стигат до подобно състояние, защото имат отрицателна нагласа към живота и подсъзнателно се тровят от самоомраза и страх, за да умрат по-бързо. Защо да не обичаме живота? Та той е божествено нещо, най-хубавото от всичко, което съществува. Защо да сме отрицателни към някого? Необходимо е положително отношение към живота в различните му проявления, към всичко около нас.
Какво е Вашето послание към читателите?
-Повечето хора са пълни с негативни нагласи и отрицателни емоции – те ни разболяват, разрушават живота ни. Полека, полека е добре да се освобождаваме от тях. Питате как? Това са всички начини, които помагат да бъдем центрирани, да балансираме силите и изживяванията си, за да бъдем щастливи. Всичко останало са празни приказки и гонене на вятъра.
Перица Георгиев за творчеството: Ако в теб няма нещо откачено, ти няма да можеш да твориш нищо
Всяка промяна се случва в индивида, духовните промени са в индивидите, не са като социалните или политически промени на широк мащаб. За това е трудно да се разбере, че е индивидуално, зависи от всеки индивид. Зависи от теб, от мен…. зависи от хора, които са чисти, искрени, безсебични и манифестират това. И колкото повече такива хора има, толкова по-добре ще стане за земята – ако тези не ги убият преди това. Мансур Халадж, Христос – защо ги убиха? Не може да се позволи такова същество да е живо. Ще го убият – те го убиха, разпънаха го на кръст, ама Той възкръсна. Тук има един номер, че това, което е истинска духовност, това което е истина… Фарисеите ще го разпънат, ще го убият, но Христос ще възкръсне от мъртвите. Смъртта не може да Го победи, Той е по-силен от смъртта. Това е силата на Духа, силата на Духа е тази, която побеждава смъртта, унижожението, времето. Христос е този, който е победил времето, се е върнал от мъртвите – това е символиката на възкресението.
Всеки реагира от своето ниво. Исус е бил воден от Господ да направи така. Бог му рекъл така – „Ще минеш през това“. Той не искал да се случи. Той питал: „Може ли да ме подмине тази горчива чаша, да не се мъча“, ама Господ рекъл – „Не – ще трябва…“
На творецът не му е дадено достойното място в обществото. Творчеството е девалвирано с комерсиалния момент, с това че се ползва за по-ниски елементи и се пропуска мисията му. За мен творчеството е – в него виждам изход от кризата на идентитетът. Тази криза на идентитета мъчи човека. С тези идентификации за някои посредствени хора е достатъчно да кажат „аз съм това“, „аз съм онова“. Но творчеството отива по-нататък от това. Смело е, не се страхува да мине границите.
Днес художникът, творецът е болен. Модерното изкуство е болно, манифестира невроза, защото художникът сега е болен. Болен в смисъл психически.
Поезията и рисуването са много здраво свързани, много яка връзка имат. Поемата и рисунката са свързани много интересно. Когато имаш текст, поема и картина заедно, това създава в теб атмосфера, която задвижва нещо в ума и прави някоя вътрешна връзка между визуалното и поетиката.
Мистиката идва над изкуството. Трансцедентира изкуството. Гениалните художници – гениите за кратко време допират мистичното поле.
Във визуалното изкуство има много поетика и в поетиката има много визуално. От всички творчески изяви най-абстрактна е музиката. Вече и рисуването стана абстрактно. Доближава се до музиката.
Най-добър начин да възприемеш нещо е тишина. Да не мислиш за това, да си тих. Защото когато мислиш, имаш преекспозиции, предпоставки и поради тях не можеш да ги видиш. Ако умът стане тих, можем по-директно да доживеем нещо. В състояние на вътрешна тишина и мир много по-лесно ще възприемем една картина. Много по-дълбоко ще се свържем с нея. С поема, картина, музика, каквото и да се възприема. Ако умът много мисли, човек не може нищо да види. Трябва да има мир, тишина, вътрешна.
Хубавото рисуване със сигурност не е хубаво рисуване. Само истинското рисуване е хубаво.
В рисунките виждах, че красотата е в вътре в човека. Красотата е в твоите очи, не е извън тебе. Красотата е в сърцето, любовта, красотата, светлината, божествеността са в сърцето и това, което погледнеш, ако го погледнеш със сърце в тишината, то е хубаво, така че може много лесно да доживееш красота, защото концептът за грозно и хубаво е много относителен. Има картини, които претендират да са хубави, а са ужасни грозни. Имат яка претенция да са хубави и точно заради това са грозни или имат комерсиално намерение да печелят евтино задоволство в някой като ги гледа и това е грозно, това не е хубава картина, това е кич. Има картини, които са неискрени, защото имат някое задно намерение. манипулират, искат да манипулират с човека за пари. То е като проституция. Художникът може да стане проститутка.
Ако в теб няма нещо откачено, ти няма да можеш да твориш нищо.
Основата на поезията трябва да бъде автентичното изживяване на Истината. Автентичното изживяване на вътрешната Истина. И това може да се изрази автентично чрез форми на рисуване, на поезия, музика, като рисуване, като танц. Но ако творчеството се основава на това, на автентично, вътрешно изживяване, то това творчество има сила, има вътрешна сила и изразът е мощен. Дали хората могат да го усетят това, вече е културоложко-социоложки феномен на обусловеността на зрителите и слушателите. Ако този, който прави тази поезия, това рисуване, тази поезия манифестира автентично изживяване на Истината, ако е абсолютно искрен от темето на главата до пръстите на стъпалата, тогава този човек е в Истината. Манифестира Истината. Има музиканти, поети, художници, хора които манифестират това изживяване на Истината. Докъдето е тяхното изживяване на Истината, това е все пак индивидуален феномен. Както е за тях изживяването на Истината. За всеки е различно.
Истината е една, но манифестациите на тази една Истина са много различни, защото сме различни същества.
Ако някой манифестира Истината – знаеш, абсолютно знаеш, че е така.
Ако има ум, ако има дипломация, това е театър. Нещо неистинско… намалява се….
Истинното и хубавото са едно. Истината не може да бъде грозна.
Колкото и да изглежда, че е грозна, не е така. Истината всякога е съвършено хубава. Съвършена красота, мир, светлина има в Истината.
В поезията има много красота, чар, нежност, атмосфера. В истинността на човека е неговата красота. В истинността на това, което изграждаш е красотата на това, което манифестираш. Ако си истинен в това, което правиш, то става хубаво.
Сарказмът не е духовно качество. Той е нещастен. Критичност може да има към онова, което е неистинно трябва да си критичен.
Модерното изкуство е болно, защото се опиянява и гледа само тъмната страна. Не показва нещо по-висше.
В истинското изкуство не трябва да има никакъв егоистичен мотив. Трябва да бъде чисто, трябва да произлезе от най-чисто, вътрешно изживяване. Да няма никакви такива външни желания за амбиции, защото ако има такива, изкуството е замърсено, изразът е замърсен.
Пространството е вътрешния феномен, който се мени. Времето изчезва, защото ако времето е някоя историческа конотация, по която знаем, че е времето, когато дойдем до вътрешното време, то е много различно от външното време на часовника. Вътрешното време е едно навлизане във вечността, в една отвъдност. И това време не е време и в това безвремие тече нещо и се манифестира времето. Когато вечността допре времето, на това място се манифестира пространството. Когато вечността докосне времето, пространството се манифестира. Вечността е нещо, което Е преди да бъде всичко и ще бъде откакто всичко изчезне. И всичко, което се случва, вече се е случило във Вечността. Времето е това движение на това променливо постоене във време.
Когато времето и умът се трансцедентират влизаме във светлината на Вечността.
Ако умът изчезне, изчезва времето. Поезията е свързана с времето, защото поезията е свързана с ума, с мисълта с думите, с формата на думите. Думи, мисъл, време. Но когато времето и ума се надминат, отидеш отвъд времето и мисълта, дойдеш в без ум, в състояние на висока медитация няма време и там те няма тебе като това време – тяло. Това тяло е време, то се появява и умира – тече във времето.
Времето триумфира над всички. Времето е върховният господар в този свят на променливост. Ако минеш времето, а с това и ума… защото умът е продукт на времето, ако времето и ума бъдат надминати, доживяваме вечна светлина. Светлината на Вечността. Божественото, свобода, мокша. Човек се освобождава от времето и от ума. В този свят ние сме роби на ума и времето.
Рисуването не е имитация на реалността. Реалността не може да се нарисува.
Колкото повече гледам в дървото, толкова е по-неуловимо, толкова е по-невъзможно да бъде нарисувано.
Духовното пространство го доживяваш така, както е оформен твоят дух. Духовното пространство е субективна реалност. Може да го доживееш и като обективно…
Духовното пространство комуникира със символи. Може да бъдат думи, може рисунки, това е езикът, с който говори, в един символ всъщност има голяма сила, но символът е само врата, чрез която да влезеш оттатък символите. Говорът е само врата да влезеш в тишината.
Ом е символ, с който се изразява духовното пространство. Ом е празвук, това е звукът, с който е създадена тази вселена. Духовното пространство и материалното пространство не са отделни неща, те са едно нещо. Това е мое преживяване. Всичко е Дух. Няма нещо, което не е Дух. Ние живеем в Духа и ние сме в Духа. Духовното не е разделено от материалното. То е едно. Ом е цялата тази реалност. Не съществува нищо друго освен Ом и само едно съществува, няма много религии, няма много философии. Съществуват много, но всичко това е едно. Множество съществува, но всичко това е едно.
Концептуалното изкуство е тенденция за тази цялостност. Филмът е седмото изкуство. Преди филма била драмата, театърът. Театърът е шестото изкуство. Филмът е най-хипнотичен от всички, защото във филма може да има поезия, рисунки и театър. В театъра се съдържа поезията, рисуването и музиката. Науката убива малко поетичността на преживяването.
Разликата между един Буда и един непросветлен човек е в неговото преживяване, не е в тялото.
Вътрешното преживяване на Буда го прави Буда, не външната форма. Хората се връзват за външната форма и така преценяват, че той е буда, но буда е според вътрешното преживяване, не е външна форма.
Субективното преживяване прави Буда различен от другите хора. Творецът трябва да има духовни ценности в себе си и да ги манифестира. Когато ги манифестира, ще вдъхнови хората да се сетят, че може би и те имат такова в себе си. Това е мисията на твореца. Да буди хората за техните духовни ценности. Когато гледаш една духовна картина, тя свети, има невидима светлина, която влиза в тебе и започва да ти свети и на тебе и се свързва с онези духовни качества, които ги имаш, но не си съзнателен за тях.
Творецът е отговорен. Отговорността на един поет, музикант, художник е в това да манифестира духовни ценности. Да манифестира нещо, което идва от душата му, така че и хората като го видят, да се събуди нещо и в тях.
Рисувам Ом – Кану
Интервю на изложба в галерия Аросита
Рисувам Ом най-често и това, що произлиза от Ом. Ом е за мене вдъхновението и от него произлизат формите. Той е творец и чрез него моето творческо съзнание се проявява. Чрез Ом. Чрез тази вибрация на този звук.
Той е звук, който има форма. Во исто време е звук, во исто време е форма. Вътрешният звук има форма. И чрез картините изразявам формите на вътрешния звук.
Самият звук Ом е божествен звук да кажеме, първичната вибрация, той е оня звук, който „в началото бе словото” и то е Ом или Амин. Нали в библията имаме Амин, Ом, Аум, Хуу.
Във всички свещени писания се споменава този звук, като творчески и начален звук, от който е създадена тази материална вселена. Така че всичко, което виждаме е всъщност този звук. Аз просто си играя с цветовете. Играя си с това, що го правя.
Бил съм в Индия в ашрама на Сатя Сай Баба. Там бях един месец в ашрама на Сай Баба и там имах много хубави изживявания. В Индия в ашрама, където хората водят един, да кажем друг начин на живот. Стават рано сутрин в 3,30 и цял ден го минават в служене, в разни духовни… много е интересно.
Виждаме, дека сънищата всъщност и онова, що е действително почти е сън. В един момент имах изживяване, дека Това, що го виждам е е като сън и това що го сънуваш е реалност. Всъщност и обратно. Както вика древния мъдрец, не знам дали съм пеперуда, която сънува, че е Чуанг Дзъ или е Чуанг Дзъ, който сънува че е пеперуда.
Така в един момент сънищата и реалността стават относителни. В цялата тази материална вселена, която е Ом се проявява Он.
Така че Божественото няма къде да не е проявено, обаче ние не Го осъзнаваме. И влизаме в някакви религиозни филми, в които се опитваме да… само се появява, но само в моята, а при вас го няма Божественото. И стават конфликти при хората. Затова за мен Божественото е нещо универсално и не определена религия. Във всички религии се проявява. Във всички религии, няма някъде, където да не се проявява.
Божественото не е отделено от нас изцяло. Той е тук, Той е сега, присътно е и състрадателно е и е пълно со любов и щастие. Стига да се свържеме со Него и ке бъдем щастливи. Нашият живот ке добие смисъл ке добие изпълнение ако се свържем с Божественото.
Според мен изкуството е също един начин на медитация, да се свържем с Божественото чрез творчеството. Да се свържем с един по-дълбок вътрешен източник. Проявявайки навънка да открием вътрешния източник на съзнанието. Така проявявайки навънка, идеме навътре, проявяваме навънка и обратно и во един момент става една много голяма връзка помежду това що се проявява външно и онова, що дълбоко идва.
Така че творческия принцип е едно дълбоко търсене и изчистване, което ни води към Истината. Така че самото творчество, себеизследване себеосъзнаване за това кой съм аз и кое е моето истинско същество, кой съм аз наистина – творчеството е търсене на това нещо. Според мен всички творци съзнателно или несъзнателно го търсят това. Художници, актьори, мусиканти…
В обикновения живот Божественото е проявено и аз Го наричам невидимото присъствие на Възлюбения.
Паневритмията на Рила осветява цяла България
Перица Георгиев – Пепси, талантливият македонски художник, избрал за втора родина България, е роден на 10 юли 1957 г. в Скопие, където завършва Факултет за изящни изкуства. Първите му публични изяви са с групата от художници и музиканти „Зеро“. Следват десетки самостоятелни изложби в Македония, Холандия, Германия, САЩ и България. Перица Георгиев е инициатор и организатор на редица пленери и пърформанси. Над 30 години следва философията на йога, като черпи вдъхновение от духовния гуру Шри Чинмой. Понастоящем обучава група млади хора в творческо себеизразяване и откриване на вътрешния потенциал чрез изкуството и духовни практики.
Срещаме се с Пепси в столичната галерия „Махадева“, (ул. „Янтра“ №3), където е изложена негова постоянна експозиция. Пространството е озарено от магична енергия. Тя те въвлича в картини, които сякаш познаваш от нейде далеч и отдавна; светове с космични цветове, оживени от мистични същества, изпълнени с любов и красота. Може би Пепси е направил видими за нас, обикновените хора, невидимите светове, в които той пребивава, за да ни помогне да открием самите себе си, да си спомним кои сме всъщност. Трели от флейта допълват усещането на неземност, за ангелско присъствие и радост. Ученици на Пепси са насядали около него в полукръг, а в центъра момченце щастливо прохожда… Толкова е сюрреалистично всичко, толкова красиво. Никой не иска да прекъсне този миг на споделена радост, дори журналистът в мен…
– Лесно ли се свири на флейта, Пепси?
– Най-лесно е на флейта. Красивото при нея е, че се постига естествена медитация. Когато свириш, ти си тук и сега. Не си в бъдещето, нито мислиш за миналото. Това е лесен начин да медитираш и да проявяваш нещо красиво от сърце. Е, в началото не е много красиво, но само докато се научиш.
Когато бях 17-годишен, започнах да свиря на барабани и тарамбука, после се захванах с флейтата. Докато свирех на тарамбука, се явяваше един много ефирен женски глас и ме водеше. Чувствах как летя над езера, гледайки отвисоко красиви местности…
– С музика ли започнаха духовните ти изживявания?
– Да, чрез тарамбуката. Но и на 5 имах преживяване. Усещах, че има някой, който много ме обича. Ходех до един храст, където ме обгръщаше златна светлина и много любов. Не знам как се случваше това. Дядо отглеждаше много цветя, обичаше ги и се грижеше за тях. Аз заставах до някое цвете и го гледах отблизо, усещах как дишам с него, чувствах огромно щастие и как ставаме единство с него. Бях забравил това изживяване. Години след това прочетох хайку на Мацуо Башо: „Той погледнал цветето и станал цвете.“ Запитах се как може да стане? Може би съм бил около 18-годишен. Бях чел Паскал, Фройд, Кант, Хегел, тях ги разбираш, а този стих – не, и някак ме човъркаше отвътре… Тогава си спомних за райската градина на дядо. Всички деца живеят в рая, затова са толкова красиви. Когато влязат в пубертета, се губи това райско у тях, започват да ядат от дървото на познанието на доброто и злото. Всички сме яли от това дърво, затова е страданието, затова сме изгонени от рая. Библията е изпъстрена с такива дълбоки послания. Съществуват 7 нива, на които можеш я да четеш, всеки вниква, докъдето е стигнал. И животът е на нива. Колко дълбоко разбираш това, което чуваш? Колко вглъбено изживяваш това, което ти се случва? Всичко може да го изживеем на много нива. Когато си зле, сърдит ли си, или смирен? Смирението помага да вникнеш в същността на проблема, така че трябва да благодариш, когато дойдат страдания, а не да се оплакваш. Тогава ще можеш да минеш през тях лесно. Ако започнеш да мрънкотиш, значи се страхуваш. Ежедневното мрънкане е изпълнило ефира. После хората твърдят, че не могат да живеят щастливо. Е, как да стане, когато всички се оплакват? Хората се надяват, че парите или властта ще ги спасят. Но всички умират неудовлетворени.
– Това ли е най-големият проблем, най-голямото предизвикателство пред българите ?
– Мрънкането, мрънкането. Веднъж, когато се връщах от Индия, срещнах българи в самолета и ги чувам как си говорят, че не им се прибира заради мръсотията и беднотията. Попитах ги – сигурни ли сте, че в България е мръсотия и беднотия, защото според мен тя си е супер. В Индия видях наистина бедни хора, прокажени, тук няма такива на улицата. Трябва да са благодарни тези, които живеят на тази свята земя. Мрънкането прави живота гаден, иначе той е красота. Но е нужно човек да има доброта и благородство, за да я види. Когато ги носим в сърцето си, животът е хубав. Ако аз съм добре, ти си добре и той също, става една хубава атмосфера. От нас зависи да направим живота си хубав. Когато очакваме, че нещо гадно ще ни се случи, то се случва наистина.
Един човек дълго време ходил, решил да си почине. Скрил се под сянката на дърво и заспал. Когато се събудил, бил много гладен. Оказало се, че дървото, под което спял, изпълнявало желания. Човекът не знаел за способността на растението и си мислел за храна. Изведнъж пред него се появила най-вкусната храна.
Пътешественикът се нахранил и му се прищяло да има и нещо за пиене. В миг виното се материализирало пред него, той се напил и започнал да мисли щуротии. Зачудил се дали призраци не са дошли при него и са му донесли всички тези неща. Тогава се явили призраци и започнали да играят с него. Помислил, че ще го убият… и го убили. Всъщност ние сме тези, заспали под това дърво…
Българите в същината си носят божественост и красота, но поради карма и тежки условия забравят себе си. Никой не е лош, въпросът е, че не могат да се сетят за тази божественост вътре в тях. У всеки го има този потенциал. Трябва само да се сетим, да повярваме и да се обичаме. Това обаче е трудно. Ако някое учение успее тук, няма как да не успее навсякъде по света.
– А защо избра да живееш в България?
– Имам усещането, че Беинса Дуно поиска от мен да остана тук, заради него останах, макар да не съм бил никога от Бялото братство. Той е велик учител, който не е оценен от всички. Ако хората видят величието у него, ще израснат. Но никой не почита този, който му е под носа.
– Има ли разлика между духовност и религия?
– Огромна. Онова, което наричат религия, е интелектуално занимание, там вярата е на ментално ниво. На по-дълбоко ниво човек не е нито мюсюлманин, нито християнин. Той е Човек. Външното проявление на религиите те кара да забравиш твоята истинска същност, докато природата те доближава до нея. Бог е самата природа. А религиите се борят срещу това, срещу паганизма. Индианците са пагани, старите славяни, келтите… Днес всички трябва да бъдем християни или мюсюлмани, налагат ни се религии. Но колко хора са избити в името на Аллах или на Христос? Спомняте си „Братя Карамазови“, когато Христос слязъл на Земята, му казват: „Много хора са християни, половината човечество, всичко си е окей. Недей да идваш, ние си вършим работата.“ Това е малко прозрение как приемаме Христос. Той е нещо, което не можеш да наложиш насила. За да стигнеш до Христовите добродетели, трябва първо да имаш духовно развитие, а то няма нищо общо с религиозното. Може да имаш висока религиозна принадлежност и слабо духовно развитие и обратното. Може да си духовно развит във всяка религия, но рядко се срещат такива хора.
– Като Учителя Петър Дънов. Защо църквата така ожесточено се бори срещу името и идеите му?
– Има много голяма съпротива срещу него от страх, защото не го разбират. Същество като Беинса Дуно, от такъв калибър, много рядко се среща. Той е миров учител, велик дух, който и днес благославя всичко тук. Неговата любов, неговата светлина и днес помага. От „Изгрева“ в София се шири неговото живо присъствие из цяла България. Паневритмията е благословия за целия народ. Учителя е просветлен човек, който е видял как да лекува, как да балансира енергиите на хората с паневритмията. Някои буквално го виждат как пристига и хармонизира всички практикуващи. После хората се връщат по градовете си и носят светлина за всички.
Христос казва: „По плодовете ще ги познаете.“ Духовното отношение на човека може да се познае по плодовете му. Дали ще мразиш, ще си агресивен, ще осъждаш. Христовото учение е много високо, прекрасно, уникално, но е трудно да се реализира. В същината си много красота. Можем да я видим в делата на св. Серафим, на св. Йоан Кръстител… истински същества, любящи, пълни със светлина. Но колко такива хора има? Св. Серафим Саровски живееше като отшелник, с една раница. Така го пребили, че почти го убили. Били трима, търсели злато и пари. След това една сестра се грижила за него и е свидетел как Богородица и ангелите пристигнали да го лекуват. Има прекрасни същества и в исляма. Обаче такива светии като Мевляна Руми и Хаджи Бекташ, не ги живеем. Не сме нито св. Серафим, нито Хаджи Бекташ и нямаме хъс за духовност. Хората живеят посредствен живот. Гледат телевизия и после сънуват новините.
– Не изглежда много добре картината…
– Така е. Но ето аз, като рисувам моя картина, ако не изглежда добре, я оправям с боите си. Това трябва да правим и с живота си: трансформация, преобразуване – от тъмното да направим светло, от лошото – хубаво. Това е истинското изкуство: да трансформираш своя живот, да го правиш красив, да се радваш с ума и тялото си, като изживяваш щастието. Това е смисълът. Всеки трябва да прави тази трансформация лично, а не като някаква обща религия. Сутрин ставаш от леглото индивидуално и те боли гърбът индивидуално. Миеш си зъбите и отиваш на работа. Индивидуално си нещастен, индивидуално се ядосваш на някого. Затова е много важно събуждането на всеки. Утре, преди да станеш, още в леглото, преди дори да си отвориш очите, възхвали Възлюбения, възхвали живота, който носи любов, радост, светлина. Кажи си: „Нека да се радвам, нека любовта ми бъде споделена с другите, нека е споделена хармонията. Нека Божието слънце да свети през деня в мене!“ Нека бъдем с хубаво съзнание и после, когато правим другите неща, да не го изгубим. Когато си нацупен, ти си на нож, и другите, и те са на нож без причина. Много е важна нашата лична отговорност! Не ме интересуват религиите и масовите прояви. Имаме отговорност пред самите себе си. Ако кажем, че имаме отговорност пред Бог, става абстрактно. Хората често използват тази дума – Бог, но не знаят за какво говорят. Не са го изживели в тишината. Знаят кой е Бог по това, което са им казали. Едните вярват в тази книга, другите – в друга. А той няма нищо общо. Но и едните, и другите не знаят това. Като вземеш Корана, той е съвършен, защото е спуснат от Бог, на Мохамед му е даден от Аллах. Библията е също свещена и красива. Проблемът не е в Мохамед или Христос, а в хората. Те индивидуално имат проблем. Всичко е в нас самите, целият свят.
В някаква част на Индия хванала голяма суша, хората измирали от глад. Хем са бедни, хем нищо не расте, било много тежко. Чули местните за някакъв йога, който може да привика дъжд. Отишли, намерили човека, той приел да направи нещо, за да дойде дъждът. Изградил колиба от бамбук. Три дни и три нощи стоял сам вътре. На четвъртия ден завалял страхотен дъжд, не спира, излива се, излива, а хората, възхитени, отишли да му благодарят. И го питат как го направил. Той им отговорил: „Трябваха ми три дни да подредя себе си в ред, когато аз съм наред, и природата е наред.“
– Но йога също е силно критикувана от църквата.
– Йога не е религия, есенцията ѝ я има във всички култури. Как бабите са знаели какво да правят, когато някой е болен. Йога означава естествено лечение и поддържане на тялото в здраве. Тя е много важна, за да са здрави хората, по-малко агресивни и депресирани, да не са изолирани от природата.
През 70-те пътувахме с приятели из Македония. Спираме до гробищата на едно село до Охрид и гледам един възрастен човек лежи върху гроб. Питаме го:„Защо, бе, дядо?“ А той ни отвръща: „Упражнявам се…“ Ако видите такъв човек, знайте, че е много по-жив от нас, градските хора, ние сме полуумрели с бързи храни и пластмасови вещи. Много сме упаднали по отношение на духа, загубили сме връзката със земята, а това е много древна връзка.
– Природа и изкуство – това ли е формулата за лесна трансформация?
– Изкуството е контакт между хората и природата, както и между нас самите. Хората контактуват със себе си чрез изкуството: чрез танца, музиката, пеенето, рисуването…Тук ще добавя и дишането, чрез него се опитваш да си спокоен и тих, да не мислиш. Според мен дишането е полетът на изкуството. Когато танцуваш пък, се потиш, токсините излизат и какви ритми само минават през теб. Ако си копал цял ден земята, после се хванеш на хорото и си легнеш изкъпан, чист, в молитва – всичко е хубаво после. Защото чрез мотиката се заземяваш, а с молитвата се отваряш към природата и Бог. Беинса Дуно казва така: Тежкото хоро може да лекува всички болести! И е така. Народите на Балканите са знаели как да живеят здрави, силни и в разбирателство. Ако да е имало кавги и конфликти, като се хванат на хорото и пийнат малко, и ще се отпуснат. В ритъма на хорото дишането на хората се изравнява, влизат пак в баланс и взаимоотношенията в селото се хармонизират. Много сме пропаднали (упаднали на македонски) по отношение на духа. Това считам за гениално изобретение! То е от самата природа. А тези естествени тактове, природни, лечебни, ги имат и индианците. Има едно племе в Аляска, където например ако две жени се скарат, се хващат за ръце и започват да издишат заедно, докато не се изравни ритъмът им на дишане. Не си тръгват, докато това не се получи. И така си оправят кавгата с дишане и със звуци. Във всички древни племена имало такива, така да кажем, естествени лекарства, с които хората да си оправят взаимоотношенията. Но все по-малко хора днес играят хоро. Има разни културни дружества и там играят, но като театър. Това е неестествено, трябва от народа да дойде. Няма как културното дружество да ме излекува.
– Трябва ли учениците да се занимават с изкуство?
– Важно е, разбира се, изкуството да се преподава, обаче по-важно е да се практикува. Ако не, няма никакъв ефект. Ако погледнете моите картини преди 10-15 години и сега, ще разберете за какво говоря. Има огромна разлика. Някаква трансформация се е случила с мен през годините и картините показват това, защото картината е огледало на психиката. Като рисуваш, се гледаш себе си.
– Опасно ли е, когато художници в депресия рисуват и техните картини не са много позитивни? Това не влияе ли негативно на хората, които ги гледат?
– Да, проблем е, когато в изкуството няма отговорност, а само бизнес, пари и слава. Има подмяна на истинските ценности. Защото не е важно колко си известен, а колко се радваш в сърцето, колко ти си щастлив тук и сега, то е твоята ценност. Запомни това! Колко си щастлив, колко си спокоен и колко радостно живееш сега – това е твоята ценност. Индивидуално! Дори да имаш милиони, ако не се радваш – значи сърцето ти е умряло.
– Много хора с умрели сърца има наоколо – доста тъжно. Има ли надежда?
– Надежда винаги има, ако се радваме от сърце, ако имаме любов едни към други, ако не се осъждаме. Ако се обичат хората помежду си, както Бог нас ни обича, светът ще бъде много по-красив. Поради нашите вътрешни безлюбия е такава ситуацията. Когато няма хармония между хората, няма и връзка с Бог. Той е хармония, красота, доброта.
Интервюто е публикувано в брой 8/2016 на Списание 8.
Блясъкът на чистия ум
Интервю за вестник Капитал, публикувано на 15.01.2009
Влизам в стаята истински притеснена. Под меката светлина, спускаща се над дивана в хола, в поза лотос седи човек с прошарена щръкнала коса. Облечен е с тъмен суичър и небрежен спортен панталон. Ноктите на ръцете му са дълги поне 1 см. На коленете си е поставил розов лист А4, на който с пастели рисува знака ОМ. Не ме поглежда. Продължава съсредоточено и сериозно да си рисува. Това е Пепси. Дошла съм при него, за да се запознаем, и ако той приеме добре енергията, която излъчвам аз, да поговорим. Притеснявам се, че няма да се съгласи, защото приятелите ми, при които живее временно, дни наред са ми повтаряли, че „той не е като обикновените хора“. Мистичните описания за способностите на учителя-йога са успели да изградят у мен представата за тайнствено същество, което изскача зад всеки ъгъл на въображението ми и ме плаши. Успявам да се справя с несигурността, сипвам си чаша вода и сядам до него.
„Вие, медиите, трябва да сте много внимателни. Отговорността ви в обществото е голяма. Медиите оцветяват съзнанието, те трябва да са обективни, да не държат само на тъмната страна и на сензацията, защото може да е измислица. Медиите могат да влеят положителна енергия, надежда – но не фалшива, като карат хората да си купят нещо, а за вътрешна промяна и вдъхновение.“ Съгласявам се с Пепси. Обяснявам му, че се старая винаги да откривам положителните идеи и хора, които да служат за пример. Той се усмихва съзаклятнически и ми отвръща: „Давай, питай ме каквото те интересува.“
Перица Георгиев-Пепси е роден в Македония, но казва, че е от националността и религията на дишащите. Появил се е на бял свят в Скопие преди 52 години. Започнал да се занимава с йога през 1980 и оттогава животът му е различен. Помни съвсем ясно кое го е запалило – една хайку поема, на която попаднал, когато бил на 16 години. Поемата била на Башо и звучала така: „Той погледна цветето и стана цвете край пътя.“ Дотогава, твърди, успявал да си обясни всичко, което започвал да чете – Достоевски, Фройд, стотици томове художествена литература, купища книги за будизъм, йога и духовност, но за първи път се натъкнал на думи, които не разбрал. Няколко дни коанът мъчил Пепси и дори прочитал книгата четири пъти, залъгвал се с други коани като „да забравиш за дзен е дзен“, но не успявал да го преодолее. Затова решил, че трябва да си обясни нелогичното, да го изживее. После си купил първата книга за йога на Ясмина Пульо. От нея разбрал, че йогата дава конкретни напътствия – например, че докато дишаш по определен начин, ще успееш да промениш съзнанието си. „В това вече мога да повярвам, логично е, мога да го изпитам, да го приложа, да видя дали работи“, разказва Пепси.
Първият му учител се казвал Паблос Хасанагас. Преподавал хатха йога – началната стъпка, с която обучаваните разбирали как да усещат тялото си. „Тогава осъзнах колко съм неосъзнат… Знаех за нирвана, чел съм за дзен, голям акъл имах, полемизирах и побеждавах в споровете, но това не беше нищо повече от интелектуална суета, огромно его. В емоционален план, в привързаността, с отношенията, бях доникъде.“ В уроците Паблос карал учениците си да се концентрират как ходят и стъпват, обяснявал им как да отпуснат тялото си милиметър по милиметър, да почувстват кожата си, после мускулите, най-накрая да свържат съзнанието си със сърцето и да влияят на неговия ритъм… „По онова време пиех много алкохол, пуших цигари. Бях художник и водех разпуснат бохемски живот, всяка вечер се събирахме с приятели и правихме купони. Аз се кефех да го правя и никога не съм си забранявал нещо, правех каквото искам. Но когато започнах с йогата, този начин на живот престана от само себе си – паля цигара, но тя вече ми е отвратителна. Все едно на бебе да даваш да пуши… Веднъж си спомням, че след йога отидох на купон, сипаха ми едно вино, аз го отпих и попитах – какво е това, нафта ли е?! А беше същото вино, което съм пил предишния ден… Така постепенно спрях всичко. Моите приятели започнаха да се шегуват с мен, защото не се появявах вече на купони, стоях си вкъщи и мантрувах. Десет години всеки ден почти по 8 часа се занимавах с йогистки техники, за да изчистя токсините от тялото си – сам като в килия. Тези отрови, с които се бях напълнил за целия си живот, ми влияеха на съзнанието. Така се бях пречистил, че като изпия един швепс, ми се замъгляваше съзнанието и ме заболяваше глава.“
Питам Пепси дали творците не се нуждаят от стимуланти, за да творят – той е художник, завършил е Художествената академия в Скопие. Да не забравяме и великите писатели и музиканти, които са използвали алкохол и наркотици. Да, казва той, наркотиците и алкохолът освобождават подсъзнанието и отпускат спирачките у човека, но те го оцветяват в самото творческо тяло, дават от влиянието си, така че резултатът не е чист и е изкривен. „Човек трябва да твори в съзнание. Има много пияници, но те не могат да напишат книга като Буковски, има много наркомани, но те не са Джими Хендрикс. Бетовен не е взимал нищо, а е чувал вътрешната музика, защото е бил глух и е задвижил енергийното си поле на високо ниво, издигнал е съзнанието си. Ключът към творчеството у човека е неговото вътрешно израстване, а творчеството вдъхновява израстването у другите. Ако един музикант изживява дълбоко вътрешно състояние на любов или спокойствие, когато чуем музиката му, ние се вдъхновяваме за подобни качества все едно той ни ги дава директно. Творецът има отговорност в творчеството да прояви нещо, което е нужно за духовно събуждане на останалите. Не можеш да станеш сутрин и да кажеш – днес нещо ми е писнало, станал съм на ляв крак, мразя себе си, искам да утрепя всички, и да седнеш да нарисуваш една картина – нали после на хората ще им стане зле от нея. Може и да им хареса, да си я купят, но ще им влияе зле. Затова трябва отговорност и съзнание в творчеството.“
Пепси сякаш е способен да говори непрекъснато и да обясни всичко. Иска ми се да го оставя да обяснява, без да мисля за ограниченията на страниците. Всъщност Пепси идва в България точно с тази цел – да изнася лекции по медитация. Пристигнал тук през 1994, като последвал заръката на учителя си Шри Чинмой, под чието крило бил 11 години. Започнал да прави курсове навсякъде, където успявал, най-вече в София и Пловдив. От името на фондацията „Шри Чинмой“ заедно с други съмишленици наемали подходяща зала, разлепяли плакати за уроци по медитация по улиците и хората идвали. Питам го дали българите не генерират повече негативна енергия, отколкото другите. Не, това изобщо не е истина, отговаря ми той. „Българите не са съвсем положителни, но в Македония например също се простира негативна енергия. Навсякъде има отрицателна енергия, да не храним илюзии. Тук, в България, има доста потиснато съзнание. Хората не могат да се изразяват, защото още от деца ги мачкат да не правят нещо. Всички като малки сме изпитали тази травма. Оттук и потиснатите гняв и омраза – днес мразиш учителя, после гаджето. Може да прожектираш в гаджето си ролята на баща ти и да искаш да му отмъщаваш, а в същото време да го обичаш. Никой не си казва „ти ме дразниш, махай се оттук“ все от добро възпитание. Напоследък обаче възпитанието пада и излиза гневът. А той идва от дълбока неосъзнатост на нас самите, не идва от другаде. Но всички трябва да разберат, че трябва да изливат гнева си терапевтично, за да не стане травматично. Когато се гневим, ние можем да задвижваме негативни сили към себе си, да предизвикаме лоша карма. Ако вземеш да се ядосаш и убиеш жена си, няма да стане по-добре. Ако потиснеш гнева, няма да убиеш жена си, но ще си удариш колата.“
Какво да правим с гнева обаче, питам го аз. Трудно е да го контролираш, все едно да хванеш вятъра в ръката си и да го спреш. „Сам човек трябва да изработи спокойствието си чрез себепознание. Не може никой да ни го даде отвън, да го налее в фунийка, няма гуру, учител, който да ти сипе мир и любов. Това е едно погрешно отношение. Хората се връзват за фалшиви неща и се разочароват. Много от тях имат нужда да се изразят, но не го разбират – затова се напиват, ходят по дискотеки, карат се, защото са неизразени, а всъщност са ядосани. Всички хора имат нужда от спокойствие и вътрешно удовлетворение. Да си сам и да си в мир със себе си. Ти си мислиш „сам съм, колко ми е неприятно, ще съм по-добре в компания с други хора…“ и излизаш, за да бъдеш в компания с някого – но пак не си, защото се срещаш с друг човек, който също е излязъл, защото не се чувства добре сам. Просяци търсят други просяци, никой не е богат и всеки се опитва да изпроси от другия това, дето го няма. Затова в отношенията няма спокойствие.“
Засега Пепси е спрял да преподава уроци по медитация. Рисува, прави изложби и иска да организира нещо като школа, в която да помага на хората да изразяват себе си. Преди години заедно с група „Зеро“ в Македония, с която практикувал естествен дизайн (рисуване върху стени, прозорци, къщи), се е занимавал и с пърформънси и инсталации. „Изкуството може да помогне на хората да се изразят, като се пречистят чрез творческия импулс, но не по класическия модел. Нужно е да се комбинират дихателни упражнения, медитативни състояния, танц, рисуване. Трябва да има експресия, за да се изразят потиснатите емоции чрез цветове, ритъм, звуци. Творчеството дава пътя на трансформация на съзнанието, а не религията – защото виж тя докъде ни докара… Човек има мисия да дава любов, светлина, мир и да ги сподели с другите – това е смисълът на съществуването му. Ако аз имам мир в себе си, ще го споделя с теб; ако аз съм спокоен, и ти ще се успокоиш.“
16 April 2013 г. изложба на Кану в Шумен.
Интервю за местна телевизия
Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент, защото Вечността е винаги тук, вечно. Вечността е тук, ние обаче нямаме съзнание за Нея и Тя чака зад прозрачната врата всеки един момент, обаче ние не сме много съзнателни за Вечността, защото сме в ума, а умът е във времето. Умът е във времето, в движението. Ние сме в мислите, въвлечени в тези неща и не виждаме вечността, която е тук през цялото време – цяла вечност е тук.
Водеща: Утре – 17 април от 17 ч. 30 мин. в художествената галерия Елена Карамихайлова, ще бъде открита изложбата на македонския художник Перица Георгиев – Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент. Господин Георгиев вече е в нашето студио – Здравейте, добре сте ни дошли на гости.
Перица Георгиев: Добро намерих!
Водеща: Драго ми е че приехте нашата покана, за първи път сте в Шумен г-н Георгиев. Попитах Ви успяхте ли да разгледате града. Все още не сте сякаш…?
Перица георгиев: Не, не…
В: Как обаче усетихте атмосферата тук, в Шумен?
П. Г. Хубаво, тук е конникът е близо, това е добре…
В: Да – той е глобален символ на България, така че не пропускайте, заслужава си да бъде видян.
П. Г. Според мене той е – ще ида да го видя обезателно, защото мисля, че тук има много важен център за България, близо до Шумен, в конника.
В: Така е, Мадара, мадарското плато, мадарските скали са наистина изключителен енергиен център, а вие сте човек, който търсите енергията като цяло в живота или я носите, или… или, или, или?
П. Г. Може да се каже, че аз съм енергията, която проявява живота или животът, който се проявява в енергията.
В: Изложбата, която ще видят шуменци, която ще бъде представена утре, и открита отново, нека да кажем още веднъж в 17.30 часа в художествената галерия, е с мотото „Вечността чака, зад прозрачната врата на всеки един момент“. Колко време е необходимо на един човек, колко мъдрост е необходимо да натрупа, за да стигне до този извод?
П. Г. Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент, защото Вечността е винаги тук, вечно. Вечността е тук, ние обаче нямаме съзнание за Нея и Тя ч1ака зад прозрачната врата всеки един момент, обаче ние не сме много съзнателни за Вечността, защото сме в ума, а умът е във времето. Умът е във времето, в движението. Ние сме в мислите, въвлечени в тези неща и не виждаме вечността, която е тук през цялото време – цяла вечност е тук.
В. Ако я видим г-н Георгиев, какво ще промени това в нашия живот?
П. Г. Ако видим Вечността?
В. Да, ако я усетим, ако я видим?
П. Г. Да, да… това може да промени много в нашия живот. Това се нарича просветление. И това е смисълът на човешкия живот. Да стане съзнателен за онова вечно, за онова непреходно, онова което ние всъщност без да знаем го търсим. Търсим нещо, което не минава. Дали ще сме влюбени, пък няма да сме влюбени, радваме се пък няма да се радваме, ще бъдем щастливи, пък ще бъдем нещастни, искаме нещо вечно, което е трайно. Това търсене на нещо вечно, нещо трайно е един много дълбок копнеж на човека, на всички хора, това е нещо много дълбоко и всички хора търсят това вечно нещо. А Вечността.. тя чака, чака.
В: А изкуството помага ли то да открием по-бързо Вечността, да Я видим, да Я оценим?
П. Г. Творчеството, изкуството изцяло, то е една манифестация на ония слоеве на съзнанието, които по някой начин ни затварят за Вечността. И в момента, когато ги проявяваме тези неща, се отваряме за нещо отвъдно. Без да имаме съзнание за това, но като проявяваме нещо, чрез творчеството се отваряме за Трансцеденталното. Така че творчеството помага да се освободим от нашите обвивки, задръствания и да се отворим за онова, което е отвъд времето, отвъд ума, нещо което е трансцедентално. Така че творчеството е много важно за хората според мене, то е едно търсене на човека в самото творчество, търсене на вечното. Има го в самото творчество. От древните картини в Алтамира, през онова изкуство на Леонардо да Винчи, всичко в цялата история на човечество има един копнеж за нещо отвъдно. В усмивката на Мона Лиза в картините на Ван Гог – нали? Можем да видим нещо в това търсене.
В: Предлагали сте свои творби и сте участвали в различни изложби както в Македония, Сърбия, България, Германия, САЩ, пропускам може би… други държави. Как се приемат творбите Ви, съответно има ли разлика в различните страни, начина по който приема публиката вашите творби?
П. Г. В различните страни различно, обаче съм излагал доста в Германия- в Нюрнберг, в Дрезден. В Нюрнберг имах две изложби, в Дрезден съм излагал, в Берлин, в Скопие доста изложби, в Бостън имах една изложба, в Щатите. Има интерес, защото хората в тези картини виждат нещо, което аз искам да го проявя, някои хора се свързват с това, някои не се свързват. Естествено. Някои усещат нещо от Вечността, нещо което искам да го проявя в картините. Защото картините, всъщност те са един вход към нещо, което е отвъд картината. Картината сама по себе си тя не е цел, тя е врата, към нещо позади картината. Аз не мисля, че картината, самата по себе си е цел. Като да кажа това тяло постои, то самото по себе си е преходно нали, умира. Всеки напуска по някое време, трябва да остави тялото налага се, дори да не искаме. Има един момент, в който трябва да минем прага и това е онзи страх от смъртта, това е един много дълбок страх…
В: Всъщност това е страх, господин Георгиев от неизвестното и може би това е най-силният страх във всеки един човек.
П. Г. Абсолютно защото позади всякоя форма, която виждаме, дали през изкуството, дали човешка форма, дали физическа форма във всяка форма, която виждаме се крие нещо от Вечността, нещо необятно се крие в това, което виждаме, обаче ние не го виждаме. Не винаги. Трябва да дойдем до едно състояние на съзнанието, в което ще видим онова невидимото, зад видимото и когато почнем да виждаме нещо, което не се вижда, обаче съществува… Обаче трябва да съществува един мир в нас. Трябва да има вътрешен мир, умът трябва да ни е спокоен. Умът ако няма тишина в нас, ако няма мир, не можем да изживеем по-дълбоката същност на тази реалност, която я живеем, която сме ние сега тук. Сега и тук ние живеем в една реалност и се намираме в едно пространство, което всъщност е една мистерия, ние мислим, че знаем какво е това тук. Обаче не е баш точно така.
В: Както се казва истината е там някъде в пространството, колко близо сме до нея не се знае. Повече от 25 години се занимавате с йога, с медитация. В една своя лекция Вие казвате, че медитацията носи свобода и сила. Можем ли да направим паралел между изкуството и медитацията?
П. Г. Да да, именно, това е идеята, че медитацията е свързана с изкуството. И в Македония за журналисти и критици в изкуството правех специални лекции за връзката между изкуството и медитацията, защото според мен това е много древна една… дълбоко търсене в човека да се нарисува самият дух.
Защото да кажем западното изкуство като концепт е имитация, имитираме. В западното изкуство – имитация, портрети и т.н., докато в Япония се появява суми изкуството или дзен изкуството на медитацията. Суми се казва на японски. И това изкуство, например един суми художник може да медитира в тишина, да гледа един пейзаж и нищо да не рисува и след това за 15 20 секунди да нарисува, след един два дена гледане в една планина да я нарисува без да я имитира. Да нарисува планината с празнината, която е на хартията. Значи онова, което не се вижда представя онова, което се вижда и това е с няколко линии на четка с туш. То е много специален начин на изкуство. На японски суми изкуство се казва. И то е според мен в суми изкуството, този начин на рисуване те рисуват в Япония на много тънка хартия, не може да се направят две движения с четката едно върху друго, значи само един път може да мине четката. Ако се мине още един път се прави дупка в хартията. Това е много специфичен начин. И това изкуство е точно медитативно изкуство, защото има много дълбока концентрация в същото време има една вътрешна ширина, необятност на медитацията. Защото медитацията самото изживяване на медитацията, аз практикувам от 80-та година съм почнал с йога и медитация, значи това са 30-тина години и в медитацията изживяваме едно състояние на разширено съзнание. Когато се успокои умът, когато мислите спрат, когато има тишина в нас, когато няма много мислене, няма мисли, имаме вътрешна тишина, изживяваме един вътрешен покой, след много, много време сме спокойни и щастливи. Това щастие иде от спокойствие, защото ние всъщност когато сме спокойни, сме щастливи, то е толкова естествено. Човек когато е спокоен вътрешно е много щастлив. Много голямо щастие почваме в сърцето да усещаме.
В: Когато успеем да достигнем до този душевен комфорт. Вътрешен.
П. Г. Да.
В: Дали ще бъде от полза за нас хората, ако разсъждаваме за нашия живот, ако възприемаме нашия живот като този лист в японското изкуство, суми изкуството, тоест да не можем с четката да минем два пъти по една и съща линия. Ако осъзнаем, че животът ни се дава само веднъж и всяка една стъпка в него трябва да бъде единствена дали тогава няма да сме по-добри хора?
П. Г. Абсолютно, много добра забележка. Принципно ако разберем, че всеки един момент вечността чака, ще видим, че не се повтаря. Не можем да го повторим този момент. Този момент сега не е като следващият момент, следващият момент, следващият момент… и всъщност всеки един момент е един вид диамант, един вид богатство, и ако пилеем да кажем в тъпо състояние на съзнанието, сме нещастни, пилеем времето или в някакви лоши мисли това ни се връща изживяваме вътрешно нещастие. Затова за човек преди всичко, според мен е вътрешният мир и изживяване на всеки един момент и това, че вече не се връща. Затова това тяло, в което сме сега, ние няма да бъдем пак. Нито сме били някога, нито ще бъдем пак. Не е възможно. Значи един път сме тука за цялата вечност в тези тела. Само един път и всеки си е абсолютно оригинален. Всеки е съвършено уникален. Съществуването иска от нас да бъдем тези, които сме, такива каквито сме. И просто трябва да сме благодарни, че ни се дава шанс да съществуваме така. Това е идеално просто. Такава любов и такава милост се дава на всички нас. И такова оригинално съществуване на всеки един човек, всеки е супер оригинален и всеки е супер готин. Всеки. Просто ако погледнем така на хората, няма да мразим, и няма да осъждаме никого, и няма да има насилие, и няма да осъждаме хората.
В: Ще приемаме нещата такива каквито са. И ще съумяваме да се радваме на това, което е около нас.
П. Г. Точно така.
В: Много ви благодаря за този разговор г-н Георгиев. В края какво да пожелаем на нашите зрители?
П. Г. Нека намерят Вечността в сърцето си и любовта, защото тази вечност това е Бог, някои го наричат Бог, нали… Той е вечен и Той е любов. Бог е любов – казва Христос. Ако намерим любовта в сърцето, ако намерим вечността в сърцето, ще бъдем щастливи.
1 юли 2010 г – изложба на Кану в Ямбол.
Интервю за местна телевизия.
Когато човек медитира, влиза в дълбок вътрешен покой. Значи вътрешна тишина, вътрешен покой. В тази вътрешна светлина, вътрешен покой се появяват определени картини, и те се проявяват навън. Така че това е връзката помежду вътрешното в човека и външната проява на вътрешното….
Водещ: Перица Георгиев, това е един македонски художник, който се занимава с медитативно изкуство. Ето една снимка от неговата корица. Здравейте г-н Георгиев.
Перица Георгиев: Добър ден.
Водещ: Тази вечер в художествена галерия „Жорж Папазов“ се открива вашата изложба, която може би е първа в България или…?
Перица Георгиев: Не е първа в България.
Перица Георгиев: Не е първа в България.
В. Колко картини има?
П. Г. Има около 40-тина картини.
В. Вие сте от Скопие, за пръв път… в смисъл, когато идвате в България, какво е усещането ви?
П. Г. България я усещам като страна на светлината. Има много светлина, много мир в нея и народът може да се радва, че има такава страна, която е пълна със светлина с мир.
В. Какво е различното между България и Македония?
П. Г. (смее се) Разликата е в това, че в Македония е по-напрегнато според мене, моето изживяване беше, че в Македония е по-напрегната атмосферата, в България е по-спокойно, повече спокойствие има и повече светлина.
В. Какво представлява медитативното изкуство, медитативното рисуване?
П. Г. Медитативното изкуство е…, когато човек медитира, той влиза в дълбок вътрешен покой. Значи вътрешна тишина, вътрешен покой. В тази вътрешна светлина, вътрешен покой се появяват определени картини, и те се проявяват навън. Така че това е връзката помежду вътрешното в човека и външната проява на вътрешното.
В. По какъв начин достигате до точно този покой, защото както казахте в Македония е напрегнато, в България също е напрегнато, поне за повечето българи е напрегнато, как може да се постигне този покой, който липсва в съвременния живот?
П. Г. Според мене, хората – всеки има нужда от покой, има нужда от щастие. Ние имаме нужда да бъдеме щастливи и да сме спокойни, всеки човек иска да е спокоен и да е щастлив – нали… Това е екзистенциално за живота, имаме нужда от покой. Намираме покоя в сърцето. Значи в духовното сърце, то е тук, в центъра на гърдите е духовното сърце на човека. Това като се отвори ние изпитваме покой, изпитваме щастие и любов.
В. Казахте, че се занимавате с йога отдавна, от кога се запалихте по това източно учение и коя е причината то да ви привлече?
П. Г. Още може би от 76-та година се заинтригувах, се запалих за будизма. За зен конкретно. Дзен както вие казвате – дзен. И не го разбирах, първото нещо, което не можеше моят ум логично да го разбере.Прочетох една дзен поема, в която се казва: „Той погледна цветето и стана едно с цветето“ – викам – как може човек да стане едно с цветето?! И тука нещо ми се задвижи и се опитвах да разбера какво значи и така се заинтересувах за всички тези неща.
В. И какво означава, какво разбрахте?
П. Г. Ами след години (смее се) – това беше 76-та – след години разбрах, че човек може наистина да излезе от своята ограниченост на описването, че аз съм аз, цветето е цветето и може да изтрие онази обремененост на мислите, на страховете, на притесненията и да стане едно с покоя, с природата, с щастието – ние всъщност имаме нужда от това. Всички хора. Аз гледам, че хората имат нужда от покой, имат нужда от естествено щастие, защото екологическата ситуация ни е травматична, икономическата ситуация е травматична, значи човечеството по някакъв начин е закъсало по основните въпроси.
В. Това всички го знаем, всички го казваме така на думи, обаче трудното идва как да го постигнем?
П. Г. Ами в йога в медитацията, ние се опитваме да намерим това спокойствие в себе си. Това спокойствие и щастие в себе си и от тук да го разширим на нашите близки. Например обичаш някой човек и искаш да бъде щастлив, ама не можеш да го направиш щастлив, защото той е ядосан. Да кажем в семейството – ето обичаш мъжа си или детето, а детето е ядосано и ти се ядосваш покрай него. Нали класична сценка, нали в семейството. Ако майката е спокойна в сърцето, ако медитира в сърцето, тя ще му даде спокойствие на детето. Нейното спокойствие ще бъде толкова силно, че детето ще се успокои. И ще му даде спокойствие, ще му даде подкрепа да може да иде на училище, да може да учи, да може да бъде добро дете, а да не бъде мачкано, да не бъде заплашвано, да не бъда тормозено, защото с това създаваме плюс травми на детето.
В. А как ви приемаха като йога, като човек, който се опитва да прокара това учение чрез изкуството си.
П. Г. То е малко необикновено, обаче въпреки че моето изкуство е свързано с йога и с медитацията, в Македония 90-те години бях един от художниците, които представляват македонското модерно изкуство в Германия, в Берлин, в Нюрнберг в Дрезден, представлявах македонското изкуство, защото в Македония хората, които са за изкуството, те чувстваха, че има нещо уникално в това, което правя. И правех определени перформанси, такива представления, в които хората да изпитат мир, да изпитат покой. Да не се ядосват, да са спокойни, да чувстват щастие, спокойствие, на опит само да го почувства човек, не да му се проповядва нещо, да му се проповядва като някоя идеология, а човек сам да изживее това нещо и когато сам го изживее вече е друго. Няма нужда някой да ни прокарва някоя идея, йога не е идеология. Йога не е никаква религия, идеология нещо, което ние го прокарваме и искаме хората да ги вкараме в някой филм, то е естествен начин на живот. Това е живот на сърцето, живот на покоя, живот на щастието, не ни отделя от Христа или от другите религии, защото Христос е велик йоги, Той е велик, просветнат йоги и Той помага на хората също.
В. А тази вечер изложбата Ви в „Жорж Папазов“ ще има ли подобен сеанс, защото видях, че с вас има една група, също артисти може би?
П. Г. Да, ще направим една музикална представа на йогийските песнопения, мантри, ще пеем малко йогийски мантри и предлагам който иска да чуе, може да дойде да чуе йогийска музика, музика на йога, музика която е посветена на Божественото на покоя на щастието, така че ви каня да дойдете?
В. Когато рисувате какво ви вдъхновява, какво изобразявате на вашите платна?
П. Г. Значи, когато рисувам влизам в тишина и покой, вътрешно, в себе си, в сърцето. И онова, което се появи като резултат на тази тишина на този покой, на тази любов, на това, което го изживявам в сърцето, го изразявам в картините. Значи нищо по-различно от онова, което ми е вътрешно, не се изразява външно. Опитвам се да направя връзка помежду вътрешното… защото ние сме разделени, обикновено онова, което го изживяваме вътрешно, не го проявяваме вънка, нали, много често сме… Изявяваме едно нещо, а чувстваме друго нещо. Е аз се опитвам да направя този мост, да изчезне тази фарисейщина в нас.
В. Виждам ,че някои от картините Ви са – това е ваше предполагам – много сходни с японското калиграфско изкуство, използвате четка и туш; виждам, че използвате и повече пастел.
П. Г. Значи имам различни фази в изкуството, аз рисувам от много години от 80-та година съм почнал и една фаза от моето изкуство е свързана с японската калиграфия. И в тази калиграфия се проявява простота. Значи, когато дойдем до простотата, идваме до един покой. Ако имаме простота в ума, ще дойдем до една тишина в себе си, няма да сме толкова напрегнати, няма да сме толкова притеснени. Простотата ни носи спокойствие. Така че калиграфията, японска, носи спокойствие на хората, ако я разберат правилно, тя е един израз на спокойствие израз на вътрешно изживяване дълбоко, така че в японското изкуство според мен се проявяват медитативните качества, качества на спокойствие, качества на мир и така.
В. В този каталог в този албум, който току що видяха нашите зрители има и поезия… защо, как съчетавате едното с другото изкуство?
П. Г. Поезията всъщност е израз на вътрешно изживяване и аз използвам тука духовна поезия, не е било каква поезия, духовна поезия. Например – „Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент“. Това е в каталога го пише. Вечността е скрита, онова което е необятно, което е вечно отвъд времето е скрито позади вратата на всеки един момент. Всеки един настоящ момент вечността е тук. И ние когато изразяваме това спокойствие в настоящият момент сме близко до това вечно изживяване на вечност покой на щастие. Имаме нужда от това, аз така гледам че хората имат нужда от това спокойствие, имат нужда от щастие, истинско щастие…
В. Има ли нещо особено в сутринта на първи юли?
П. Г. (Смее се) – Джулай Морнинг, Юрая Хийп?
В. Казват, че България май е единствената страна в целия свят, в която една песен е породило цяло движение, което може би от 20-30 години се събира сутрин да посреща слънцето на Черно море.
П. Г. То е прекрасно според мен, аз съм също един от… много дълго време слушах Юрая Хийп. 57-ми набор съм, значи съм бил на 15 – 16 години… 69 година в Гърция на островите съм срещнал хипитата в тяхното автентично изразяване, цели семейства и мога да кажа, че тази надежда за мир, която по някой начин хипи движението го донесе, надежда за мир, надежда за любов, за промяна, я има в Джулай Морнинг. Че Джулай Морнинг нещо ново ще се зароди, че слънцето ще изгрее по нов начин, че ние ще бъдем други хора, че ще се обичаме помежду себе, няма да се мразим, ще бъдем едно по-готини, по положителни… нали?
В. Да…