Участниците – споделено

Скоро ми пратиха да гледам клипа с пиесата „Един истински ученик“, в която участвах. Докато го гледах се пренесох в онова време и ми се върна един спомен. Според сценария няколко жени – домакини, майки, съпруги… отиват при учителя да питат как се справят децата им с училището. На всички той каза по нещо и те доволни си тръгнаха. Моята героиня видя в учителя нещо различно, едно по-високо съзнание и аз трябваше така да изразя това, че да си проличи това прозрение.

Аз силно се съмнявах, че ще успея да го направя. Виждаше ми се висока летва и изобщо не бях сигурна в себе си. То не е нещо, което с умения можеш да направиш – то просто трябва да бъдеш това. Докато мислех как да го пресъздам, все повече се отчайвах. Не мога да го направя. Няма да мога… В един момент просто излязох на сцената и вече не мислех за нищо. Не мислех „Ще мога – няма да мога“, не мислех „Леле, а какво ако не успея?!“. Просто участвах и позволих да се случи. Когато дойде време за тази реплика – то беше изненада и за самата мен. Репликата излезе с такава въздействаща сила, че дори самата аз се изненадах. Имаше особена вибрация, усетих как я казвам с особен тон, сила, интонация…

След представлението Кану ми каза: „Браво Баджика!“ – и аз знаех защо го казва… Осъзнаваш, че някои неща не можеш да ги направиш, но трябва да имаш доверие в нещо по-висше в теб и да позволиш да се случи. Да дадеш възможност. Ние не знаем какво носим в себе си. Ние сме една неразгадана мистерия, пред която се изправяме всеки ден, без да сме съзнателни за това. Така всеки ден ние пропускаме живота си, живеейки по инерция в мислите, в представите, в предположенията и колебанията…

Пиесите бяха нещо много свежо и различно, което внасяше един незабравим аромат в ежедневието ми. Независимо дали участвах с положителен или отрицателен герой, аз по някакъв начин излизах от моята рутина и това позволяваше на нещо друго да се прояви. Нещо, което не познавам, а в обичайната рутина на живота не е имало и как да позная. Благодат – истинска благословия и благодат. Това беше театърът за мен. Едно незабравимо преживяване.

Театърът беше едно забележително явление, което ни събираше заедно около нещо творчески градивно. Това беше нещо, което ние сами си създавахме. Не като консуматори, седнали да зяпат в телевизора, а всеки участваше, всеки даваше нещо от себе си, за да се получи една съвместна работа, чиито плодове не бяха само представленията. Представленията бяха само външната част от работата. Всъщност присъствието и водството на Кану внасяше едно друго измерение и правеше от събитието един истински духовен празник. Този празник макар и в различни фази се усещаше силно през целия процес от възникването на идеята до представянето ѝ пред публика.

Аз не бях от най-запалените по актьорската част от събитието. Имах някакъв такъв проблем… Не можех да изляза на сцена и да говоря думи, които са реплики от сценарий, да се правя на някой друг… Предпочитах да седя и да медитирам, докато се изгражда пиесата. А тя с всяка репетиция се усещаше по-силно и по-силно.

Разбира се, когато човек е около Кану, той не може да има един проблем за дълго. Някак всичко около него се задвижва, изяснява, осъзнава, преразглежда и в крайна сметка се променя. Така и аз минах през своите фази и преодолях този проблем. Може да се каже, че изиграх забележителни персонажи главно от индийския епос, които ми дадоха своите дарове…

Ние всички, като трупа с всяка пиеса ставахме с една идея по-добри, а това се отразяваше и на качеството на пиесите. Мисля, че това беше един магически процес на преобразяване, през който хората минаваха и излизаха пречистени и обновени.

Целият свят е театър и всичко са роли, ако не сме тук и сега. Понякога успявах да изляза от моята роля, за да усетя образа, който ще играя и тогава ми се получаваше.

Някои роли ме докоснаха много силно – когато играех например Шривас, един голям посветен на Кришна. Нитянанда Прабху танцува в двора му, докато синът му умира в къщата. И той не иска да прекъсне танца им… Плаках преди да изиграя тази роля. Толкова дълбоко и силно бях развълнувана от това. Все още отеква в мен ролята на Йудищира от Махабхарата. Моментът когато казва, че му е писнало от цялата суета и неискреност на света. „Ще ида да ям плодове, паднали от дървото, ще живея живот на отшелник…“ това е момент на едно много дълбоко осъзнаване, което трябва да усетиш в себе си, за да го пресъздадеш истински. И да, беше много силен момент.

Незабравими моменти имах с пиесите. Благодарна съм, че бях част от това начинание.

Не се чувствах много в свои води като актьор. Може би затова повечето ми участия в пиесите бяха като разказвач…

Във всеки случай пиесите не бяха само участие с роля. Имаше много работа по създаване на декорите, по костюмите – реквизита като цяло… Там се чувствах повече на мястото си. Обичам да правя нещо с ръцете си, затова с радост и вдъхновение се включвах в тази част от подготовката.

Едновременно с това самите срещи за репетициите. Целият спектър от емоции се извърташе в мен… Бях като на вътрележка. Интензивно, колоритно, силно… Истинска благословия!

Театърът беше едно изключително бижу, перла в короната на нашата санга. Той беше нужното пространство, в което можехме да творим, да се събираме заедно и да мислим за Бог. Даваше изключителната възможност да преоткриваме себе си чрез различните роли и беше глътката въздух в задушната атмосфера на тривиалното ежедневие.

За мен театърът беше едно истинско романтично изживяване, с което имах възможност да се изживея през различните роли по различен начин
Благодарност към Гуру Кану за търпението, всеотдайността и вдъхновението, които щедро изливаше над нас чрез театъра, а и не само…

Да бъдеш зрител на пиесите на Премананда театър

Не зная дали терминът зрител е най-точно казано, когато става въпрос за зрител на пиеси, специално подбрани с духовни послания, реализирани от непрофесионални, но изключително вдъхновени режисьори, актьори, музикално и сценично оформление и т.н. Всички пиеси бяха инспирирани, подкрепяни и насърчавани от нашия учител, Перица Георгиев – Кану. В неговата аура, по време на представленията, зрителят не е обикновен наблюдател, а тотално потопен съпреживяващ, пасивен съ-участник на актьорите.
Трудно е да се намерят най-точните думи, за да се опише какво се случва в теб и с теб, докато „гледаш“, съпреживяваш и емоционално „влизаш“ в пиесата. Не всичко от преживяванията може да се опише с думи, защото гледаме не само с очите, но и със сърцето, а езикът на сърцето е индивидуален, преживяващ, безмълвен. И все пак, пиесите имаха различно тематично съдържание на едно ново познание (за мен), което те поддържа в особена будност, интерес, насочено внимание, което безспорно обогатява интелектуално и разширява съзнанието.
Всъщност като зрител, преживявайки ти откриваш своя вътрешен свят, подпомаган от чистотата на енергийното поле, от съдържанието на пиесата и сценичната игра – чувстваш се обновен.

Моето участие в театъра беше главно като публика и като такава, аз виждах венеца на процеса – представлението.

Знам за отговорността на ролята „публика“ и за това как публиката може да създаде условия за отлично представяне на една пиеса, както и може да бъде фактор за обратното. Така е. Хората са в едно взаимодействие помежду си и вниманието и положителната емоция на публиката прави атмосфера за актьорите, в която те да се разгърнат, да дадат най-доброто от себе си. Кой би се вдъхновил да играе пред пасивна заспала и скучна публика. Стараех се да поддържам вниманието будно, да бъда публиката, която ще предизвика качествата на актьорите, за да се радваме заедно на това, което правим.

Моите впечатления ли…? Ами то си беше жива магия. Винаги преди пиесата се спускаше тишина, едно медитативно съзнание, което беше пространството, в което течаха подготовките – грим, костюми, а после и самото представление. Не беше нужно да се полагат никакви усилия, достатъчно бе да се отпуснеш и тази енергия на сладостна динамика те грабва и те носи. Усещах динамичност, движение, нещо се случва, а в същото време тази невидима нежна сила, която ти дава усещането, че всъщност никъде нищо не се случва…, че никога нищо не се е случило…

Ясно беше, че Кану е в основата на този алхимичен процес, че неговото присъствие някак магически претворява хаоса, в безвременна сладост и чувствах благодарност, че мога да съм част от това събитие. Да седя на това място и да гледам, да слушам, да възприемам чрез всички възможни достъпни за мен начини…

Театърът направи може би повече от 60 пиеси и всяка една от тях беше един истински духовен празник, увековечен в небесата. Беше момент на неизказуема сладост, сякаш невидимото пространство в залата е пълно с ангели и светли същества, които са дошли да гледат нашите представления.

Интересно време, интересни опитности, прекрасни преживявания, за които се надявам да не говорим само в минало време от тук нататък…

Пиесите на театър „Премананда“ бяха едно наистина уникално по рода си преживяване за всички съучастници (да не кажа актьори, защото в началото си бяхме абсолютни аматьори всички), в това число и моя милост.

Всяка роля, в която имах възможността да се превъплътя ми помагаше да преживея по нещо ново, от което личността ми очевидно изпитваше нужда, за да стигна до някои прозрения.

В началото леко недоволствах, когато трябваше да изиграя някой негативен персонаж, но с времето духовното ми его взе да се поразчупва и да му харесва. Това се дължеше на факта, че без значение дали играеш положителна или отрицателна роля, Божествената светлина, която Гуру канализираше към всеки от нас беше неоспорима и дори хора с „твърда черупка‘‘ като мен успяха да го усетят.

Така например не ми беше лесно да приема да играя цар Ирод, който дава заповед да бъдат убити всички младенци във Витлеем, с надеждата, че един от тях е Иисус. Нормално, искаше ми се да играя Христос, макар че това беше свързано с нуждата от капацитет да можеш да запаметиш повече текст (което си беше предизвикателство за всички). Въпреки съпротивата на егото ми обаче накрая на пиесата получих такава милост, че се чудех „Кой, аджеба се е съпротивлявал в мен?‘‘. Това е само един от примерите, които мога дам, тъй като изиграните от мен роли не бяха малко…