Група Зеро

Дилемата „Субкултура или мейнстрийм“ е като „Хайвер или кисело зеле“ в менюто, защото хайверът върви с шампанско, а зелето с ракия.

Тристан Цара, лидерът на авангардното движение Дада, в основния си труд „Седемте манифеста на дадаизма“, публикувани през 1924 г., би казал: Дадаизмът възникнал от необходимостта да се постигне абсолютен морал, от дълбокото чувство, че човекът, който е в центъра на творческия дух, трябва да отстоява своето надмощие във връзка с обедненото знание за човека, мъртвите неща и зле придобитите блага.

Дадаистите се застъпваха за бунт, абсурд, нихилизъм и отхвърляне на всички традиционни ценности. С тях започва субкултуризацията в света.

Скопие е част от тази приказка. Има десетилетна приемственост на авангарда и алтернативните ъндърграунд движения, защото, въпреки паланкинския вид, Скопие все още е град, в който изкуството е духовен дом на много субкултурни творци.

Светлана Попдучева

Корени

Днешната превратна мисъл, която преди всичко е израз на младежкия дух и енергия за промяна, винаги в търсене на идеалното и различното, по-доброто и съвършеното, има дълбоки корени. В разговор с няколко свидетели от онова време потвърждава, че началото на ъндърграунд мисълта в града е вдъхновено от майските студентски протести в Париж, Франция, през 1968 г, който ще станат начало на поредица други последващи протести и събития в тогавашната СФРЮ.

По това време, в Македония се печата първият демократичен вестник „Фокус“, иницииран от група млади хора интелектуалци. Само след няколко броя „Фокус“ е охарактеризиран като твърде подривен за твърдата комунистическа система и поради това е затворен.

В същото време творческата енергия на града, особено сред младите театрални артисти, се събира около проекта „Свети Никита Голтарот“ на Владимир Милчин, който между другото изследва в сферите на интракултурността – един от атрибутите на постмодерното, за да се премести по-късно в театъра-работилница, лаборатория по естетика на Философския факултет, представленията на „Зелената гъска“.

Младият открит театър, както написа веднъж Любиша Никодиновски-Биш, представлява приемствеността на театъра на „Свети Никита Голтарот“ и спектаклите на „Зелената гъска“.

Движение

През 1984 г., в самото начало на разпадането на социализма, в Словения се формира движението „Neue Slowenische Kunst (NSK)“, в което членуват култовата група „Лайбах“, художниците, обединени в група „Ъруин“ и театърът „Сестри Сципион Насице“.

„Neue Slowenische Kunst“ представлява артистично-политическо гражданско движение, възникнало като съпротива срещу тогавашната политическа система – социализма и държавността на СФРЮ. Днес членове на култовото алтернативно движение са навсякъде по света, на територията на държавата NSK, където изкуството е единствената религия и святост.

Карта

В същото време, независимо от движението в Словения, в Скопие, по-точно в Старата чаршия, в чайната „Галерия 7“ на Адиль Карахасан, спонтанно се събира артистичната алтернатива на града. Разглеждат теорията на изкуството, литературата, музика, философия, археология и политика. В резултат на това взаимодействие на тогавашните студенти на Художествената академия, спонтанно е създадена групата „Зеро“: Александър Станковски, Синиша Цветковски, Таня Мильовска, Ибрахим Беди, Игор Тошевски, Мишо Десовски, Златко Трайковски и Перица Георгиев, която остави множество произведения – цяло творчество, според някои критици, най-важните произведения на македонското изкуство от онова време.

От Нула до Зеро

Александър Станковски

„Зеро“ е създадена ex nihilo или от „нула“. Затова отново и отново възкръсва, защото това, което не съществува, не може да бъде унищожено, независимо от това, колко ние самите, членовете и симпатизантите на „Зеро“ или пък неприятелите му се опитваха да го разрушат, да го накарат да изчезне. Това, което не съществува, не може да изчезне. То постоянно ни следва, независимо от всичко.

Ах – какво проклятие, като онази прокълната бутилка на Стивънсън. Но, ако погледнете по-внимателно този феномен, това изобщо не е така. „Зеро“ е доста приятелски настроен и не заплашва никого, напротив „Зеро“ иска да интегрира колкото е възможно повече приятелски настроени хора и да ги поведе в едно, колкото абсурдно, толкова и безопасно приключение в сферите на художественото творчество.

Корените на „Зеро“, нейният генезис, датира от времето на „едноумието“ или както го наричат от днешна гледна точка – самоуправляващ се социализъм. Система, която рухна с падането на „Желязната завеса” с драматичен трясък и много жертви. Те паднаха в резултат на насилствения разпад на СФРЮ, която вече беше ненужен геополитически фактор в новия монополярен ред на света. Той всъщност и започна с гражданската война в тази разпаднала се държава, от страна на вътрешния национализъм, САЩ и техните съюзници в геостратегическия поход към Изтока и Евразия.

Но „Зеро“ се присмя на политическия дискурс. Никой не можеше да се справи с този закостенял политически нихилизъм на членовете на това артистично сдружение, създадено в лоното на процъфтяващия скопски ъндърграунд от осемдесетте години.

Създаването на неформална арт група „Зеро“ се случи съвсем спонтанно някъде през 1985 или 86 година, вече не помня точно, в „Галерия 7“ – чайната на Адиль Карахасан, която се намираше и все още се намира в старата скопска чаршия.

Бяхме поканени да участваме в една, вече от тази гледна точка, историческа изложба на име „Експресия, Жест, Акция” – или нещо подобно, в Музея на Македония, чийто куратор беше Владимир Величковски, днес виден историк на изкуство, а по това време млад уредник, работещ в тази културна институция. С огромния си ентусиазъм, да направи възможно най-задълбочен разрез на постмодерното в Македония, на тази изложба той извади на светло невероятно интересни, смели и силни произведения на автори, художници, изпълнени с желание за творчество в контекста на новата артистична духовност в света.

Ние, група „Зеро“, бяхме част от участниците. Събрахме се в двора на бараката на Миодраг Десовски – Мишко в Гьорче Петров и разгледахме стъклените воали, които Мишко беше издействал от „Стъклара“, където работеше. Днес той е в Австралия, където се пресели още преди разпадането на СФРЮ.

Пепси, Хинки, Синиша, Игор, Мишко, Беди и аз бяхме първите членове на групата „Зеро“, която в общи линии беше изцяло отворена за творчески участия и в този процес много други артисти и граждани, отворени към този тип експеримент, работиха със „Зеро“. Веднъж, си спомням, правихме инсталация и пърформанс в пространството пред „Галерия 7”. Беше лятна вечер, изведнъж в артистичният процес, ръководен от „Зеро“, с още няколко приятели и симпатизанти, започнаха да взимат участие огромен брой хора, със стотици, в този не много голям двор. Всички влязоха в творческия ритуал като деца. Тук имаше хора от ъндърграунда, търговци от чаршията, гости и туристи. Малък свят. В периферията на тълпата, вмъкнати в артистичния акт, се чуха фрагменти от разговори, водени на различни езици.

„Зеро“ беше изцяло отворена за най-неочаквани взаимодействия с духовността. От художествени и философски, до мистични, религиозни и идеологически. Огромно, еластично, въображаемо пространство, което може да погълне буквално всичко. Тук нямаше никакви ограничения. Базата на „Зеро“ – „Галерия 7“ и лабиринтът на чаешията, бяха епицентърът на Скопие и македонската ъндърграунд сцена, където се събраха невероятен тип хора, дотолкова впечатляващи, че да бъдат видни фигури на която и да било алтернативна културна сцена в света. Това по-късно се доказа с някои участници в този духовен и културен изблик, които емигрираха в чужбина, а бяха част от тази революция на креативността, изцяло неограничена от каквато и да била религия, политика и идеология. Нещо много по-голямо от тези квалификации и нещо много по-дълбоко определяха курса на приемане и доверие: толерантността беше най-ниското оптимално качество; любов, съпричастност и ентусиазъм – най-високото.

Скоро към „Зеро“ се присъедини и Таня Мильовска. И в този състав се представихме в Германия, в Кьолн, в Институтът за източноевропейско изкуство, точно преди да избухне войната в СФРЮ.

„Зеро“ беше доста свързана с артисти и интелектуалци от различни държави и култури, от всички континенти. Някои дори стояха в Скопие в продължение на месеци, именно в компанията и сътрудничеството със „Зеро“, като Теруаки и Норико от Япония, Уве и Мигел от Германия, Дейвид, Фред и Роман от Ню Йорк или Шякуаналсум от Холандия.

„Зеро“ – творчество

„Зеро“ беше движение на спонтанност, рационалност и анархия, но също и на уважение, на творчество, на философска полемика и поетично-мистична медитация. В тази мозайка от изключително специфични персонажи в епицентъра на в скопския ъндърграунд можеше да се види картината на епохата, в която работеше „Зеро“.

С минимум административна рационалност и много ентусиазъм и спонтанност, през осемдесетте години „Зеро“ направи няколко монументални произведения – стенописите в началното училище Тефеюз, в „Багдад кафе“, на ръба на чаршията, на стената на „Палома Бианка“ (днес вече не съществува), Къщата на „Зелените“ в Градския парк в Скопие (беше нарисувана цялата ѝ фасада), по която работихме Пепси, Ема, Робърт, Зоки и аз (днес вече я няма, съборена е в края на 90-те), стенописът в екстериора на културния център в Щип и, разбира се, големия стенопис в МКЦ, който е в добро състояние, благодарение на Провидението и на тези, които управляваха тази институция през всичките тези години.

В началото на 90-те години част от членовете на „Зеро“ се преселиха в чужбина. Мишко в Австралия, аз в Германия, Пепси често ходеше в САЩ, Игор във Финландия, после в Холандия, Синиша и Златко (Хинки) често ходеха в Амстердам и Беди в Нюрнберг, Мюнхен и Истанбул. Такива бяха времената – през осемдесетте ъндърграундът започна да се свързва на международно ниво, а вече през 90-те години си сътрудничеше без никакви бариери. Македония беше съвсем нова страна и много хора по света почти не знаеха нищо за нея. Малкото сред тях, които са чували нещо за родината ни – ще споменат главно Александър Македонски или „Македонската зала“, която беше достатъчно популярна в Италия и Франция през онези години.

Сякаш идвахме от нищото, от някакво несъществуващо място. Такива бяха опитностите на „Зеро“ през 90-те, които насочиха арт сдружението към себеизява в различни институции в областта на изобразителното изкуство.

Имахме още една обширна презентация в Музеите на Македония, след това в Музея за съвременно изкуство в Скопие (инсталация), след това в IGNIS в Кьолн и други по-малки и по-големи презентации пред публика.

В интелектуалната среда на ъндърграунда, със „Зеро“ си сътрудничеха и взаимодействаха творчески може би най-значимите теоретици на изкуството в Македония. Още от самото начало с нас бяха Конча Пирковска, изявен автор на много произведения от областта на художествената критика и теорията на изкуството и, разбира се, Сузана Милевска, виден международен теоретик на изкуството, който заедно с проф. д-р Щраус написа текстовете за „Зеро“ в каталога, който беше издаден по повод представянето на „Зеро“ пред германската арт публика. Там беше и Владимир Величковски, който старателно следеше работата на „Зеро“ и беше един от ключовите фактори, заедно с Горанчо Гьоргиевски, за реактивирането на групата през 2009 година, след близо две десетилетия бездействие.

В индивидуален план всички тези членове на групата „Зеро“ също бяха доволно активни и в този контекст реализирани са множество произведения в различни визуални и електронни медии. По някакъв начин и тези, на пръв поглед напълно отчуждени произведения от групата „Зеро“, създават една още по-широка, по-сложна и много по-всеобхватна картина на феномена „Зеро“, защото всички тези индивидуални произведения на членовете на групата са като разширения на една централна енергия, концентрирана в това арт сдружение. Подобно на пипалата и централната част на октопод, така можете метафорично да погледнете на феномена на арт групата „Зеро“ в контекста на македонската история на изкуството.

През 2011 г. под влиянието на Горанчо Гьоргиевски, млад ентусиаст и уредник в Националната галерия на Македония, се състоя монументално представяне (ретроспекция) на „Зеро“. Сякаш групата възкръсна. Спектакълът се прие много добре преди всичко от младата арт публика, която дори не беше чувала за „Зеро“. Това, разбира се, ни даде силен тласък и „Зеро“ се впусна в ново приключение с цялата стихия на своя луд ентусиазъм.

Националната галерия на Македония, ръководена от тогавашния директор Мая Кръстевска, кандидатства за участие в Биеналето във Венеция, точно с група „Зеро“ и това беше страхотен ход.

Групата инициира концепция, под работното име – „Зеро шлепер“ и започва да създава своя, може би най-амбициозен, най-сложен и най-изграден проект дотогава. Това беше произведение, носещо в себе си невероятна познавателна и естетическа енергия. Инсталацията е реализирана в „Julia Palace“, в непосредствена близост до „Grande Canal“. Беше една удивителна ренесансова обстановка, в която „Зеро“ разказа драматичните и ужасяващи истории от южния Балкан. В контекста на това прекрасно приключение на „Зеро“ във Венеция е заснет и пълнометражен, художествено-документален филм със заглавие „Шри чарши“ с продуцент Стефан Шашков.

ФИЛОСОФИЯТА И ПОЕТИКАТА НА ЗЕРО

Да се опише „Зеро“ на нивото на неговия интелектуален мета-разказ е прилично сложен похват, но най-близкото описание на тази супер сложна когнитивна структура, произлязла от този артистичен феномен, е една напълно отворена система на комуникация и креация.

„Зеро“ не беше артистична асоциация от онези, които преди или по време на своето създаване обявяват някакви манифести, като повечето авангардни арт групи в европейското изкуство от периода на модернизма. Нито пък някаква художествена стратегия с точно определени принципи и тактики в творчеството е била характерна за „Зеро“. Просто групата не искаше никакви дефиниции и строго определени курсове, което не означава, че „Зеро“ е имала някакви анархистка идеология.

Въпреки че имахме живи и близки контакти с анархисти, предимно от Германия и Холандия, идеологията на анархизма беше просто една, не толкова интересна идеологическа система за „Зеро“. Не толкова заради спорадичните заговори на революционери методи на анархизма, а поради основния принцип за отхвърляне на насилието в процеса на политическа борба и имплициране на изкуството в нея.

Така „Зеро“ безспорно застава зад деконструкцията на модернистичните идеологии и тяхната революционна страст. „Революцията е свиня, която яде собствените си прасенца“ – през осемдесетте, времето на активността на „Зеро“, илюзионизмът и скрития опортюнизъм на революционните стратегии на 20-ти век, вече бяха напълно passé и техните конструкции се рушаха по цял свят. Виждайки как утопиите на общата революция, започнали още през времето на френското Просвещение, та до Октомврийската революция и всички нейни деривати, които се разпространяват по земното кълбо след края на Втората световна война, се превръщат в антиутопии, в тоталитарни руини, които депресираха мирогледа, „Зеро“ възмутено се дистанцира от всички основни и академични препратки към историята на устройството на човешкото общество, според който и да било идеологически принцип.

Може би най-доброто средство за социален баланс би било безкрайната толерантност към всички ненасилствени концепции за подреждане на всички автентични култури и културни групи. „Животът ще намери своя път по най-финия начин, независимо от всичко. Затова нека не насилваме обществото с илюзорни схеми и фанатични действия.

– Contra la politica, para la metafisica – (Срещу политиката, за метафизиката)

Духовният, философски и поетичен ореол на група „Зеро“ се определя по най-автентичен начин по отношение на родната среда, формирана в културните традиции на юдео-християнската и ислямската цивилизация, каквато е всъщност тази част на Балканите. Този традиционализъм трябва да се разбере в общочовешки контекст.

Настоящата социалистическа система и нейните идеологически сурогати са спорадични опитности на „Зеро“, но групата беше напълно незаинтересована от каквито и да било комунистически, социалистически или социалдемократически теории и естетики.

Всичко това беше болезнена поетика на момента, система от ценности в пълен разпад. „Зеро“ нямаше нищо против, тоталитаризмът да слезе от сцената, но членовете на групата никога не са мислили да го свалят насилствено. Във всеки случай социалистическият тоталитаризъм се рушеше от само себе си и едно много по-адекватно отношение към това явление беше сеира и съжалението. Но това е много наивно отношение, което впоследствие се оказа глупаво илюзорно, като в действителност прозираше цялата истина за разпада, а това беше егоистичният елемент на притежание и власт в главните действащи лица, които от комисари и чиновници в името на масите, се превърнаха в капиталисти в свое име, между другото, заграбвайки обществените богатства. Тук „Зеро“ с възмущение предсказа този толкова банален и толкова безмълвен процес и го представи съответно в някои от своите произведения.

Но всъщност „Зеро“ в никакъв случай не може да се възприема само като локален феномен. В рамките на творческите вдъхновения на „Зеро“ имаше една гигантска култура или колекция от културни и културоложки феномени.

В допълнение към тази духовна среда, която беше основно традиционна, групата „Зеро“ имаше голям интерес към далечните, екзотични култури, тяхната философия, естетика и поетика. От Индия и Китай до Южна Америка, Африка и Австралия.

Интересът към екзотичните култури винаги е бил много жив в полемичния арсенал на групата „Зеро“. В „Галерия 7“ те имаха безкрайни разговори за суфизъм, будизъм, дзен, катехизис, даоизъм, конфуцианство, ламаизъм, шаманизъм, зороастризъм, маздаизъм, джанаизъм, езотеризъм, стоицизъм, манихейство, богомилство, арианство, идеализъм, рационализъм, агностицизъм, атеизъм, солипсизъм, либерализъм, неолиберализъм, нацизъм, комунизъм, анархизъм, национализъм, патриотизъм, прагматизъм, позитивизъм, социализъм, капитализъм, сюрреализъм, екзистенциализъм, експресионизъм, фашизъм, футуризъм, реализъм, модернизъм, постмодернизъм, Символизъм, романтизъм, класицизъм, импресионизъм, колониализъм, тоталитаризъм, протестантство, Американизъм, традиционализъм, мракобесие, сатанизъм, кабализъм, дадаизъм, структурализъм, постструктурализъм, окултизъм, милитаризъм, атомизъм, квантова механика, софизъм, салафизъм, джихадизъм, хуманизъм, католицизъм, православие, психоанализа, контракултура и рокендрол.

Interview between Zero & Zero

Skopje 2002

Perica Georgiev

Групата ZERO и ъндърграунд изкуството в Македония през 80-те

Група ZERO, Скопие – документален филм

Група ZERO, Скопие – видео албум

Изложба в Дом на млади

Скопие, 1990 г.

Таня Мильовска:

„През 1985 г., когато беше изложбата „Експресия – Жест – Акция“, бях студент в първата година на факултета по архитектура. Тази година ми беше повратна точка. Аз разбрах, че искам да се занимавам с рисуване, така че цяла година (зарязах архитектурата) рисувах в ателието на колежа и се подготвях за приемния изпит ГРИП.

През 1986 г. ме приеха във факултета. Тази година „Зеро“ вече беше доста активна и продуктивна група, рисуваха стенописи, реализираха различни мултимедии изпълнение и др. Така че попаднах в творческа атмосфера и се оправих страхотно. Имах фантастична среда за работа. Зеро средата беше много вдъхновяваща, направих много рисунки и картини, първо експресионистични, след това пречистих и озарих цвета в абстрактни лирични пейзажи и т.н. „Зеро“ това беше моята компания и в известен смисъл моят свят. Изобщо не ме интересуваше политиката и това, което се случва във „външното“ общество, аз бях концентрирана върху креирането и вътрешните проблеми, в мен. Проблемът е как да изразя всичко това, вътрешната енергия, как да я пречистя, като всички онези абстрактни „материали“ в аза, да ги канализирам в някакъв ред, как да стигна до себе си. Бях напълно обърната към „вътре“.

Пепси ме запозна с източната религия и философия. Интересувах се от Дао, Дзен, Йога и медитация. От днешна дистанция, като гледам онзи период, първото нещо, което идва на ум, е радост, безгрижие, непосредственост, откритост, много положителна енергия и ентусиазъм.“

Перица Георгиев – Кану:

Всъщност група „Зеро“ не е била само за художници и хора, които искат да творят, а чисто като начин на живот, приятелство, отношение. Ние бяхме като, братя като приятели, което е всъщност начин на живот. Все едно се търси една друга изява на живота, едно друго измерение. Това е много вдъхновяващо наистина.

Да, защото бяхме приятели всички. И духът на „Зеро“ може да не участва директно на тези на муралите някои хора, ама по някой наичин са в духа на „Зеро“. Като Роберт Михайловски например. Той е в Австралия също. Той ми е приятел и той по някой начин също принадлежи на група „Зеро“, ама не като директен участник. Може да не рисувал много на стенописите, ама може със всеки да порисува, някъде да се включи за малко. Така беше много отворено. Група „Зеро“ беше повече хора, не само от пет-шест човека. Имаше подкрепа, приятелство, дружене.

Ние просто се изразяваме и се радваме на това. Беше много непретенциозно. Не сме искали да станем известни, да направим нещо, просто се радваме да правим това, което правим. То е непретенциозно, когато го правиш ето така, винаги е добро. Перформанса в Щип, това беше също много готино. Там Станко Палевски се напи. Станко също участваше с група „Зеро“, ама само един път. Той много се напи на този перформанс, не можеше да стане от стола. Падна пиян, не знам колко ракия изпи. Аз минавам и му казвам: „Станко, хайде да рисуваме“. Навън имаше дискотека в младежки културен център (МКЦ) в Щип. Той се събуди, съблече фанелката, качи се, падна на платното и заспа. Мъртво пиян. Тогава го нарисувахме. Всички върху него боя изливат. Целият беше в боя. Дори не знаеше къде лежи и не знаеше, че ние рисуваме изобщо. Той беше абсолютно фар аут. После аз го къпах с кофа в тоалетната.

Те бяха щипски пънкари и те участваха. Имаха кожени якета, такива като пънк слушаха Рамонес, такива едни екстремни пънк щипяни. Готини момчета бяха. Поливаха се с бензин. По ръцете, по коженото яке и го палят и горят целите. Много интересни бяха. Те също участваха.

На нивата на Вени, на осем километра от Щип направихме поетично четене, направихме изложба на нивата. Картини скулптури… Много интересна изложба.

Стево Симски, Зоран Анчевски, те бяха поети, писатели, които четат свои поеми покрай огъня навън. Седяхме навън, пиехме, дружахме си. Дойдоха някакви момчета от Щип. Беше едно такова едно интересно време, много живо. Никой не знаеше, че ще го правим. Един ден преди това ни текна да го правим, докато бяхме в Щип. Вени вказа: „Хайде да направим при мен на нивата на осми километър…“ Ние написахме с боя на пътя „Изложба“ и стрелка към мястото, та ако някой иска да дойде на изложбата да знае как да дойде. И да, дойдоха хора, въпреки че нямаше никаква реклама. Беше доста интересно. Някой чул, някой видял, така дойдоха. За тези работи не се споменава изобщо, но това е нормално, бяха доста неща, които правихме.

Всъщност ние всички от „Зеро“ участвахме. Щурецът, аз и Вени Цветков. Роберт и той по някой начин участваше. Има хора, които участваха с нас, а не се споменават изобщо като „Зеро“. Те са пак на някой начин в този дух. В смисъл защото „Зеро“ не е само тези и тези хора. Това е бендът „Лед цепелин“, а тези другите са никой. Не, това е точно някакво дружене. Като един феномен, не е толкова като бойс бенд.

По късно вече когато Ацо започна колектив „Зеро“, стана като бойс бенд – ние сме мъжете в черно, но с първото „Зеро“ не беше така. Даже „Зеро“ може и изобщо да не се спомене. Правехме го ето така, без да мислим, че ето сега група „Зеро“ правим нещо. Ние просто правим нещо. Който е тук, той. Това е най-хубавото. И тогава излиза нещо естествено. Дружене, млади хора, всички искат да творят нещо – има една жажда.

И сега я има. Една жажда хората да почнат да творят. Да правят нещо, да се освободят. Да излязат от моделите на матрицата просто да творят ето така. Свободно. Да не творят като схема, просто да се отдадат. Да изразят себе си.

Аз се радвам за група „Зеро“. Във всеки случай наистина е интересен феномен, това, което го наричаме група „Зеро“. Интересен феномен и най-различни форми взима. Всички тези форми и колектив „Зеро“ – всяка една форма се трансцендентира в един момент и става нещо друго. Може би други хора, може би друго нещо, може би друго име, няма значение. „Зеро“ приема всичко в себе си. Не държи до някакъв ограничен идентитет. Това е Зеро. Зеро не пати от ограниченост.

„Зеро“ не е идентитет, „Зеро“ е зеро няма идентитет. Зеро е свобода, защото няма идентитет, няма ограниченост – „Ти си в Зеро ти не си в Зеро“. Всички са в Зеро. Ние всички сме Зеро. Зеро в началото, Зеро накрая – а по средата е Зеро. Така че по принцип това е онова, което е най-интересно – този дух.

На мен ми хареса и това, което Ацо каза накрая. Когато го питат за младите художници – какво ще им поръча. Те буквално се спуснаха тези думи през Ацо. Той има една харизма. Има и любов Ацо. Много е готин, аз си го обичам, ние сме приятели и с Ацо и с Беди – всички хора сме още приятели. От никого не съм се отказал. И от мъртвите не съм се отказал, ни от живите.

Кану за Банана фиш:

Два пъти сме свирили с Банана фиш. Веднъж в една гимназия в Карпош свирехме с Тони и с Антоний. На някакъв празник и ни поканиха. Аз свиря тарамбуки, перкусии и изобщо не забелязвам, не мисля изобщо за публиката, даже не бях отворил очи, не знам какво се случва.

После отворих очи и видях как всички стоят като замръзнали. Изобщо не са чували такова нещо. То е като някой да ти свири нещо, което ти го нямаш в програмата. Не е рок, не е джаз… абсолютно free. Някаква музика, която… пак имаше ритъм. Не беше тотално free, ама пак беше free. Защото ние свирехме така. Това беше първата, да кажем free група в Македония. Банана фиш.

Всъщност Банана фиш е може би по-революционна и от Зеро. И по-дълго време, aма не ѝ обръщат толкова внимание, защото Тони не е тук…

Aз, Тони и Антоний бяхме първата Банана фиш в по-стария ѝ вариант. После свирехме с Игор Тошевски. Той свиреше перкусии, барабани – при него в къщи свирехме. Понякога и Антоний участва някъде, слушам го някъде, с неговата флейта свиреше. На някои парчета свиря аз, на някои свири той. И когато свири той много се различава на флейтата, защото той много по-добре свиреше. Той е много талантлив. Беше супер талантлив. Него за първи път го чух на кена да свири. Това ме инспирира да опитам да се уча да свиря на кена. Антоной и Тони бяха основно училище, ние с на Антоний брат му – Емил бяхме по-стари, бяхме първа година и ние бяхме като музиканти free.

Първия бенд, който беше така free всъщност го направихме аз и Емил. Само двамата. Няма нищо от това време. Мисля, че веднъж свирихме някъде публично, ама не си спомням къде беше. Някоя гимназия, доста ми е така бегло. Той свиреше саксофон, аз свирех барабани. Беше някакво начало на free джаз в Македония. Някакви пионери на free в Македония.

Другите искат да свирят това, което хората слушат – рок, Ролинг стоунс или македонски рок, докато ние имахме такъв копнеж към някое free, към такава музика, която изобщо е нестандартна. Не е да имитираме нещо, а да изразим нещо. Не да имиртирам Боб Марли или Нийл Янг, да свиря като тях, а да изразя себе си. Аз ги харесвам като дух, и Гейбриъл и всички, ама не съм ни Гейбриъл, не съм ни Боб Марли, ни Нийл Янг. Аз съм този, който съм и изразявам това, което е в мен. Нали? Това е разликата, че в един момент, за да бъдеш автентичен, ти трябва да се изразиш абсолютно такъв, какъвто си. Безкомпромисно. Без компромис с публиката, без желание за аплауз, без претенция, че нещо правиш…