Има една суфи история такава. Некой си шейх, суфи учител имал трима ученика. Един негов приятел дошъл при него и питал:

— Как напредват твоите ученици?

Шейхът му казал:

— Ето ги, медитират в другата стая. Иди удари им по една плесница и ще ги видиш как напредват.

И той влязъл. Първият медитирал така, и той му удрил една плесница. Ученикът скочил и искал да го удари. Едвам се въздържал да не го удари. Като ударил другият, той само повдигнал глава, погледнал и нищо не рекъл. И като ударил третият, той само казал:

— Ейвалла, Alham dulilah. Благодаря.

После се върнал при шейха и шейхът го питал:

— И как е, как напредват учениците?

— Ами – казал – първият скача, иска да се бие.

— Е, той е най-нов, още ври на огъня.

— Вторият ме погледна само.

— А, той е полупечен вече, но още не е готов. Още мисли, че има някой отвън.

— Другият – казал – не отвори очи и не ме погледна, само каза: Благодаря. Слава на Аллах.

Е той е най-напреднал. Той знае, че всичко от Него идва. И целувката, и плесницата идва от Него. Ако ти дойде плесница – от Него е. Ако дойде целувка, пак е от Него.

Целувка – целувка, плесница – плесница. Трябва да го приемеш. Ние приемаме само целувката, а на плесницата казваме – Не, не ти приемам плесницата, само целувката приемам. Тук е проблемът. Защото ние имаме изисквания от живота. Казва: Животът е суров към мен. Никой не ме обича, хората ме обиждат, аз съм нещастен. И потъва в депресия после.

Из лекция на Кану